Това е едно послание по-скоро към самата мен....

Толкова е тежко и болезнено да знаеш, че си нямаш никого, че няма човек-приятел,на когото да споделиш всичко,което чувстваш,всичката болка и мъка,а просто я складираш някъде дълбоко в себе си и понякога се превръща в топка в гърлото ти и те задушава...

Да се давиш в сълзи всеки ден, без да осъзнаваш, че си сам на този свят, че малко по-малко си загубил всички и всичко,да се питаш за кого и защо живееш...

Да отекват в съзнанието хубавите мигове,с любимите хора,които никога няма да се повторят,да боли и да не можеш да промениш нищо!

Това съм аз..живот между 4 стени,между лъжата и любовта между самотата и съжалението,между страха,че един ден ще съм съвсем сама,може би вече съм!Между желанието за малко любов,само капчица,която да стопли сърцето,може и да не е така бленуваното "Обичам те!",може и просто да е един жест,ласка,милувка!Но те биват изпросени,вече го няма желанието,вече не си единствен за човека,когото обичаш,вече не си съвършения...,а просто едно нищо,въпрос на навик,а не на страст,на пламенна любов!

Затваряш се в клетката на самосъжалението и страдаш,но плахо,тихо,така че никои да не разбере,защото и да разбере никой не го е грижа за теб!А от това толкова боли!

Когато си сам,сълзите са ти утешение,а когато си навън,с познатите и студени лица,смехът е твоята отбрана,за да не разберат,колко е крехка и изстрадала душата ти!

Но ти го заслужаваш,защото си наранила човек,когото се кълнеш,4е обичаш повече дори от себе си и то в момент на слабост,предала си цялата му любов само за нощ!

Сега от думите му душата ти стене,дишайки бавно умираш,но той няма сили да е с теб!