Виниш ме тихо
душата ми кориш без думи,
че още пазя миналото в своя храм
Очите ти жестоки и желани ,
очи са на жена пробудила
омразата във мен.

Уж явно лъжех те ,
дори с усмивка не прикривах
горящите олтари вътре в мен,
но днес разбирам
измаменият бил сам аз –
комичният завършек на работния ти ден

До мен вървяла е
лъжата плитка,
а в мислите ти Вий сте се държали за ръце,
аз бил сам само сив нюанс –
захвърлена визитка
играчка на едно разглезено дете

Тъй жалък съм ,
такъв , в гнева си ме нарече ти
Прощавай “писе” и ме запомни с добро
От “любовта” на жалкия човек ,
най-дълго ще боли!