...Незнам къде се скриха стиховете ми. Дали мъката ги заличи? Защо ме буди горчилката в гърлото, нощем и ме кара да пиша? Няма я римата.Глуха мелодия ме задушава.

Къде е Ние? Дали както всички умиращи не привикваме с болката?
Аз-Да! Ти- Защо?

Болят ме фактите, които не мога да поправя. Дали не съм съвършената илюзия, която винаги си търсил или изгубил? Боря ли се или съм глупаво замечтана? За какво я плета тази мрежа от пориви? ще ме стопли ли? Къде е правилното? В сухото и студено преживяване? Преча си???

Мисля че имам нужда от Auszeit от собствения си живот.
А какво се случва с твоя? Какво намираш в усещането да ме обичаш, когато ме нямаш? Или?...ако така ме имаш и това е достатъчно, значи си щастлив....И аз ти го желая...

Мъчно ми е когато си тъжен.

Уморена съм да бъда себе си. Не съм си избирала този живот. Някой ми го е дал по погрешка. Може ли да го върна?...Какво?...Гаранцията е изтекла?

Ясно! Разбирам. А може ли поне сънищата ми да бъдат поправени, за да имам поне за кратко време душата си?...

Толкова ли е трудно да си щастлив?
Би ли ме научил?