Защо винаги , когато „обичам“, трябва да боли? Защо винаги, когато съм влюбена, очите ми са пълни със сълзи? И боли ли, боли... Сърцето ми се разкъсва, душата ми не може да намери покой! Това ли е любовта – горчива болка?

Пропилях най – красивите си нощи в мисли за „любимия“ , в терзания! Съжалявах , че не е до мен , когато съм самотна, че не го усещам в студените дни и нощи, че не чувствам мъжкото му рамо, когато съм слаба! И когато го очаквах , а той не идваше:плачех до зори! Плачех , защото бях безсилна без него, защото той бе всичко за мен!

Пропилях най – слънчевите си дни, вперила очи в тесничката уличка с надеждата да зърна поне силуета му! Защото ми липсваше, „обичах“ го толкова много.Или поне така си мислех...
Боготворях го, всичко, което правех беше свързано с него, всяка мисъл, всяка дума, всяко малко чудо беше за него! Той беше единствен и незаменим, „най – добрият“ !Бях му посветила живота си!

Но защо ли винаги се разминавахме?! Ако аз бях слънцето – той беше луната, ако аз бях огъня – той беше водата!Когато аз „обичах“ – той мразеше, когато той „обичаше“ , аз бях прекалено много наранена, за да му отвърна със същото!

И един ден просто осъзнах – „любовта“ е най – красивата лъжа, тя просто не съществува!Защо да живея в заблуда, че живота е розов?!Че когато той е до мен болката е поносима, че съм по – силна, когато се опра на него?!Това са само красиви лъжи, които болният ми мозък е родил и ме е накарал да повярвам в тях!Сега съм силна и се боря с живота, и не защото той е до мен, а защото съм сама и мога да се справя със всичко! И винаги съм можела, но просто не съм вярвяла в себе си! И продължавам напред с гордо вдигната глава!

И си обещавам думите „ Обичам те“ никога повече да не изричам!

Да ДИКО,това беше живота ми с теб,един ад,в които умирах по малко..... Дано някога разбереш какво имаше и какво ми причини....

"МИЛОТО"