Портрети.

Отново нахлуха спомени за онези, заради който тя дишаше, пееше и плачеше нощем. Очите и се насълзиха. Потърси диска с любовните песни.

Вече плачеше неудържимо като малко момиченце, на което му бяха отнели любимото плюшено мече.

Изпитваше отчаяна нужда от неговата топлина. Искаше само още веднъж да види очите му, неповторимия му поглед. Искаше да го докосне, просто да го докосне.

Успокой се...

Сълзите се стичаха, но сърцето мълчеше. Болеше я. В нея вече нямаше нищо.

Душата й тръгна си с него, толкова отдавна, всяка секунда от тогава беше посветена на надеждата, че той ще се върне, че този път тя ще му каже, че мечтае за него, че го обича, че той е нейното вдъхновение -да твори, да обича, да живее.

Тя знаеше, че това ще и струва много, че че мъката бавно ще утихне, че болката ще се стопи от нежността на нечие добро сърце.

Но също така знае, че тази чиста и голяма любов ще остане завинаги най-светлото чувство в нейния живот.

И колкото и да избледнява никога няма да потъне в морето на забравата.