Усмихваш се ... гледам те на семейните снимки и не ми достига въздух. Седиш, малките ни момиченца са сгушени в теб ... само ако знаеш колко боли... Днес съм свалила маската. Пищя и вия отчаяно. Знам, че в момента съм сама и няма кой да ме чуе.

Знам, че би искал да заличиш този момент... Представям си как преди две години влязох в стаята. Ти ме \"гледаше\" с невиждащи очи..."гледаше" ме, но не ме виждаше... Живота си бих дала това да не се беше случило. Не исках да повярвам, че не ме виждаш, че не усещаш допира ми, че не чуваш как те викам и моля да не ме оставяш. Отказвах да приема, че борбата свърши, че си"тръгна\" от мен ЗАВИНАГИ /а казваше, че ме обичаш повече от всичко/, че НИКОГА няма да чуя гласа ти.

Много боли... Обичах теб, повече от собствения си живот, но това не попречи на съдбата да ни раздели.

Живеем без теб... Пак се усмихваме и се опитваме да бъдем щастливи. Това не е живота, който бихме искали, но нямаме избор. Отново започнах да готвя, да чистя и подреждам в къщи, да правя планове за бъдещето. Боли... боли, че теб те няма в тях. Сега съм почти същата, каквато бях, когато бяхме заедно. Отново съм усмихната, с чувство за хумор, дори не нося само черни дрехи. Колежки и приятелки пак споделят проблемите си с мен, защото според тях при мен всичко е ОК. Е, добра актриса съм. Ставам сутрин,"слагам\" маската, докато се опитвам да се самоуспокоявам, каква щастливка съм, че имах любовта ти. Мисля си и за дечицата, които са част от теб. Гордея се с тях. И така, излизам навън с усмивка... но... истината е, че страшно много ми липсваш. Разделяха ни дни, после седмици, месеци... Сега цели две години стоят между нас...

ОБИЧАМ ТЕ и знам, че ще те обичам винаги!!!

Мило мое момченце, ти си ЗАВИНАГИ в сърцето ми!!!