Една въодушевена група тийнеджъри, както е модерно сега да се казва, отиваха на екскурзионно летуване. Бяха заредени с предчувствия за емоции, вълнения и много, много живец.

Двама души, запленени от трепетите на първата любов - жадни , устремени, и несигурни.
Във влака шумната компания превзе и обсеби неженения въздух. Тя- център на внимание, признат лидер, раздвоена между тях и Него. Той - нестандартен за онова време, привличащ погледи, приятно възбуден от очакването на следващите дни.
Те двамата сякаш се разминаваха тогава, но дните бяха пред тях.

пристигнаха на първата спирка и с шумни възгласи и смях се втурнаха напред, без да губят време.
Наблизо - открит пазар. Цветята бяха прекрасни, мамещи с цветове и аромати. Момче от компанията се откъсна за миг от всички избра едно цвете за едно момиче от същата компания.

Мил, затрогващ жест, доставил радост, смущение , умиление и може би трепетна надежда в избраното момиче , и толкова болка, огорчение и мъка в Нея.

Часове след това тя е нетърпелива да получи доказателство, че е важна за Него, да получи вниманието, което, според нея, й се полага - и прави своята първа голяма грешка.

Той е объркан, неразбиращ, какво се иска от него, уплашен от това което предстои, защото то вече добива реални очертания.
Тя е взела важно решение: Не може повече така, ти не ме обичаш достатъчно. Той не я спира - Добре, така да бъде!
Минутите след това са ужасни - те са неподготвени за физическата болка, която ги връхлита и ги помита. Заслепени от сълзи и огорчение те отстъпват назад, далеч ;един от друг.

Проклета гордост! Тя беше най-вярната им спътница през следващите дни , месеци, години и ... болката.
Минаваше времето. Те се мятаха раздвоени между гордостта и болката, докато един ден тя разбра, че е безсмислено: не може да го изтрие и забрави от дните си нощите си и реши - Ще избягам- Още една грешка.
Впрегна цялата си воля и успя да започне на чист. Вече не знаеше нищо за него, беше далеко, в друг град, с други хора с други желания и очаквания.

Но едно нещо беше останало същото - непроменено и все така силно - болката.
Годините си минаваха. Тя свикна да живее с болката, дори успя да я скрие, дълбоко, много дълбоко.
Един ден разбра, че той вече е семеен и тя пак изплува. Тогава тя спря да се бори.
Срещна страхотен мъж, прекрасен човек, омъжи се и се предаде.

Научи се да хапе, да бъде предизвикателна, да крие чувствата си и да обича по друг начин човека до себе си, защото той го заслужаваше.
Минаха още години. Тя вече имаше детенце - прекрасно ,слънчево, къдрокосо ангелче, светлинка за мама и тати. Той - също.
Животът я блъскаше като хартиена лодка в буйна река.

Миналото я преследваше вече само в съня. Срещу него тя беше безсилна.Един ден тя реши, че ще опита да събере същата онази компания от същия онзи ден и го повтори няколко пъти на глас, докато не стана достатъчно уверена.Такъв ентусиазъм, безброй разговори по телефона , уговорки, радостни вълнения и това вече е факт. щастието искри в очите, всяка фибра излъчва неописуема радост и удовлетворение. Сякаш времето е спряло и сякаш никога не са се разделяли. Общите спомени ги събират и ги изпълват с въодушевление.


......................................
Тогава, когато ти влезе, аз не повярвах на очите си. Не можаха си поема въздух, болката ме задуши пак, както преди. Подаде ми ръка, но не ме погледна. защо?

Говореше с всички, с мен -не. Защо?

Аз се опитах да те уязвя, не успях, опитах да ти се извиня, ти ме изпревари и с общи усилия, слава Богу, вече бяхме големи хора.Защо сега не ми е по-леко? Кога ще спре тази болка, защо не ми помогна? Никой друг не може. Може би ме наказваш. Може би го заслужвам. А кой ще ми прости и ще ми помогне да забравя? И кога ще спре да боли? А теб боли ли те- никога няма да разбера.

В този живот няма да разбера отговорите, в другия - ти сам ще ми ги дадеш.