Идва момент в който трябва да прекъснеш всичко.
Момент,когато трябва да продължиш напред и да загърбиш настоящето. Момент,в който тръгваш по един съвсем непознат път с надеждата,че един ден отново ще бъдеш с човека,който обичаш.
Казват,че дори за моряците има едно любимо пристанище,на което копнеят да се завръщат с цялото си сърце.
Ти,мое мило момче,си това пристанище за мен.
Твоят лик е първото нещо,което искам да зърна щом отворя очи сутрин.Твоят глас е единствения, който копнея да слушам непрекъснато.Твоите ръце са единствените,които искам да ме прегръщат преди да заспя.
Ти,мое мило момче,ти притежаваш най-ценното което мога да ти дам-сърцето ми.Обичам те така,както не съм обичала друг до сега. Боли ме,когато се прокрадва онази мъка в очите ти,а тя се прокрадва много често.Мъка,че след един месец няма да можеш да ме държиш в обятията си.
Аз тръгвам ,мое мило момче.Моят кораб отплава далеч от теб.
Искам да се връщам често,но и двамата знаем че разстоянието,което ще ни разделя, е голямо. Не знам дали взех правилното решение.
Не знам дали бих могла да бъда толкова далеч от теб.
Не знам дали ще можем да се справим с времето и разстоянието.
Ти вярваш,че можем.Ти бе този който се бори за нас месеци наред.
Сега ти си този,който обещава,че ще ме чака,че ще бъдем заедно отново.
Аз съм суровата реалистка.Аз мисля че връзката ни е обречена,че любовта ни е плод на непозволеното.
Аз съм тази,която мисли че след 5 години,когато погледите ни се срещнат,ще казват много но устните ни ще мълчат.
Обичам те,мое мило момче.
Искам да вярвам,че всичко ще стане така,както казваш и ние отново ще бъдем заедно=този път завинаги.
Но и двамата не знаем как ще се завърти колелото на живота утре.