Обикновено не говоря за проблемите си с хора, които нямат отношение към тях, но след като прочетох някои коментари реших, че може би ще можете да ми помогнете по някакъв начин или поне ще се почувствам по-добре като разкажа за това на някого.

Със съпруга ми сме заедно от 13 години, имаме дъщеря. Звучи невероятно, но той винаги е бил най-добрия ми приятел и човека на когото съм разчитала във всичко.

Мислех,че заедно сме много силни и ще се справяме все така- в екип, но уви... Преди 4 години баща му внезапно се разболя от рак и си отиде за няколко месеца. От тогава съпругът стана някакъв апатичен господин, които който просто си живее и чака да му мине времето.

Беше ми странно, че толкова тежко го преживя, защото с баща му никога не са били особено близки. Той винаги беше недоволен от него каквото и да направеше. Аз много се дразнех от това, но мъжът ми казваше да не му обръщам внимание, че той е човек от друго поколение и с нищо не показваше, че му пука от мнението му.

Говорила съм с него в опит да изясня защо така загуби желание за живот, но той винаги ми казва, че е от ЕГН-то. Веднъж ми мина мисълта, че всичко, което съпругът ми е постигнал не е било заради мен и детето, а за да докаже на баща си, че не е некадърник, че може да има успешен брак и да е добър баща. И след смъртта на баща си просто се е отпуснал, защото вече няма пред кого да се доказва.

Има и нещо друго-напоследък започна да пие и то сяда, за да се напие. Обръща чашите докато не се трупяса. Не го прави често, но погледнато отстрани е тревожно.

Трябва да знаете, че нямам проблеми да говоря с него. Казвала съм му всичко, което ме тревожи, обаче той се опитва да ме убеди, че няма проблем и много се вживявам. Ще ми се е така, ама май не е. Не знам.

Това е момичета.

Благодаря ви за вниманието.

Знам, че болките ми не са за умиране, но ми адски гадно да губя най-добрия си приятел и да не знам какво да направя.