Това обяснение с мъжкия примитивизъм, че виждаш ли, мъжът не може да потисне животинското у себе си и иска да завоюва колкото се може повече жени, преди да отлети от този свят, ми е писнало.

Винаги съм се чудила защо голяма част от мъжете бягат от сериозните отношения. Дори когато говорим за една сериозна няколкогодишна връзка с осъзнато бъдеще и от двете страни, когато се стигне до темата " брак" изведнъж мъжът се замисля дълбоко и всъщност осъзнава, че не е толкова сигурен в чувствата си към жената до себе си и му трябва време, за да помисли.

Хората живеят и правят това, което намерят за добре. Намирам обаче, че е страшно унизително да си с един човек дълги години, да си правил редица компромиси в името на любовта ви, да си бил до него във всякакви моменти и изведнъж той да се отдръпне от теб като разбере, че си му в кърпа вързана, искаш да се омъжиш за него и го обичаш много.

Защо мъжете бягат от жени, които са влюбени силно в тях? Кое ги отблъсква? Защо изведнъж перспективата двамата да се оженят се струва на един мъж толкова неприемлива и го плаши? Това е отговорност все пак и за жената, не само за него.

Защо една жена ВИНАГИ прави повече жертви и компромиси с цел да задържи един мъж? Докъде трябва да се стигне с компромисите?

Защо жените поругават самоуважението си, за да останат с един мъж?
Съзнават, че не е редно това да пренебрегват себе си и въпреки това продължават да се унижават пред мъжа като му плачат на рамото, само и само той да остане с тях?

Защо мъжът се отвращава от едно обляно в сълзи лице, което му изповядва любовта си? По какъв начин да се тушира емоцията в една връзка, когато се види, че тя вреди на стабилността й?

Говоря за емоционалността на жената.

Кога да кажем "край" без да се плашим да се обърнем назад?