Здравейте,

Не знам как се реших да пиша и аз. Не знам и защо го правя, но ето я и моята история. Студентка съм, на 24 години. Близо 6 години имах много добър приятел до себе си, който ме подкрепяше във всичко. Беше идеалният приятел, който е способен да даде всичко от себе си за да те измъкне от трудна ситуация, беше единственият, който споделеше моите радости и разочарования от живота, беше огромната ми опора в трудни и тежки дни.

Не стана късно, обаче когато разбрах, че той ме има за повече от приятелка. Околните около нас не спираха с коментарите си, че от нас ще стане идеална двойка, семействата ни копнееха да ни видят ръка за ръка, приятелите ни пробваха най- различни и дори смешни пътища за да ни направят двойка.

А за мен той беше просто приятел, който страдаше със всеки изминал ден заради мен, но не можех да му помогна. На чувства му не можех да отговоря, защото нямах такива. Не исках връзка без чувства. И така си останахме приятели, поне от моя страна, до деня, в който той влезе в казармата.

Не се виждахме и чувахме. След известно време, излезъл в отпуска, той дойде да ме покани на кафе за да се видим - чисто приятелски. Не мога да ви опиша мига, когато го зърнах - цялата се изчервих, краката ми се разтрепереха и не ме държаха, сърцето ми започна да тупти адски силно, усещах как за секунди се стопли цялото ми тяло, дъхът ми спря и не можех да пророня и дума.

Не можех да отлепя погледа си от него и едва успях да кажа едно тихо Да, което означаваше, че сам съгласна да излезем на кафе. След тази доста различна за мен среща, последваха още няколко негови отпуски и наши срещи, в които аз чувствах че нещо става с мен.

Всички симптоми на влюбване сякаш бяха се появили. Така точно след още 2 месеца аз казах моето толкова дългоочаквано Да. Станахме гаджета- лудо влюбени един в друг, загубили пълна представа за реалността, готови на всичко в името на любовта. В продължение на цели 2 години смисълът на живота за нас бе нашата връзка, нашата любов, нашите чувства, а всичко друго около нас просто не ни интересуваше.

2 години бяха изпълнени със щастие и нищо друго. Тук е момента да отбележа, че и семействата бяха зад нас с пълната си подкрепа и доверие. Бяха сигурни, че се обичаме, че наближават дните до нашата сватба, че наистина сме щастливи двамата.Всичко беше идеално и почти перфектно. Но както казват по - старите баби, че много хубаво не е на хубаво.

Преди повече от 7 месеца, в период, в който крояхме планове за годеж, се оказа че моята половинка има пристрастие към карти, машинки и всичко останало, което влиза под общия знаменател на думата хазарт. Оказа се че е способен да затъне от петите до главата, да дръпне със себе си и семейството си.

Всичко се обърна с главата надолу и рухна. Семейството ми го отписа, никой не споменаваше дори и името му. Това беше недостойно поведение за моето семейство, това беше въпрос на смях и унизения в лицето на околните, това беше нещо неизлечимо и непоправимо.

Отписаха и мен в случай, че продължа да се виждам с такъв недостоен за тях човек. От друга страна, приятелят ми излезе с оправданието, че осъзнава грешката си, че съжалява за пропилените пари, за причиненото страдание, за загубеното доверие и разочарование и сълзи и че вече няма да я повтори.

Аз- не знаех какво да предприема. Бях между чука и наковалнята. По характер сам борбен човек и не се предавам лесно. И най-важното - обичах го и имах мечти с него. Но и семейството си не можех да загубя. Чувствах се и аз в една хазартна игра(живота)и имах две карти и не знаех коя е печеливша,че да заложа на нея.

Но реших да послушам сърцето си, затворих очи и реших да дам втори шанс на приятеля си, споделих го със семейството си, но то не го възприе и продължи да изказва отрицателно мнение по въпроса. Според родителите ми аз продължавах връзка с човек недостоен за мен, които няма какво повече да ми даде,човек който е способен да пропилее и моя живот. И всички тези приказки оказваха влияние върху мен и върху приятеля ми, защото и той ги чуваше и малко или много си правеше изводите, че е нежелан повече.

След тежки 10 месеца борба с приказките на моето семейство и моите близки, приятеля ми не издържа и реши да сложи край на всичко. Каза ми, че е по- добре ние да се разделим, отколкото да ни разделят.

Сега сме разделени, оставихме зад гърба си 3 годишна връзка, а знам че все още се обичаме и държим един на друг. И това много боли - да се обичате, да разпитвате за живота на другия, да се чудите как ще преживеете тази раздяла. Но не знам едно - щеше ли да се промени(да се откаже от хазарта)или родителите ми са прави????

Сега, семейството ми е щастливо и спокойно, но аз не спирам да си задавам всеки божи ден въпроса :" Коя карта ще се изиграе правилно в живота?" Дано не съм ви отегчила с моята история и мисли. А в случай че някой има желание да вземе отношение по въпроса, да изкаже свое мнение или даде съвет бих се зарадвала.