Здравейте!

Аз като много други случайно попаднах на този сайт.
Хареса ми и затова реших да ви споделя някои мои мисли.
С приятеля ми сме заедно близо вече 5 години. Аз съм на 21, а той две години по-голям от мен. Не вярвах дълго време нито на факта, че съм намерила щастието си, нито на доказателствата за любовта му.

Когато нашата връзка започна, аз бях сама, наранена и озлобена срещу всички мъже - струваше ми се, че никога няма да намеря истинската любов отново. Но след толкова упоритост, нежност, разбиране и подкрепа и не на последно място - любов - аз осъзнах че без да знам съм лудо влюбена в този човек. Но ми отне цяла година за да го разбера. И мога само да съм му благодарна че имаше търпението и силата да ме изчака.

Сега аз след толкова време заедно, едва ли не всеки ден, все повече и повече го обичам. Не мислех че е възможно, но е факт. С него израснахме заедно във всяко отношение - и откъм кариера, и откъм амбиция и разбира се откъм сексуалните ни отношения.

Пробвала съм с други, за да съм сигурна, че по-добро не може да има и разбира се убеждавах и вече не искам да погледна друг мъж - всички ми се струват жалки и нищожни пред него.

Единственото което ме притеснява е моята неспособност да се отпусна и да изживея щастието си. Като човек аз съм реалист с наклонности към песимизма и ме е страх постоянно, че нещо ще помрачи радостта. Затова ви споделям своята история.

Аз ли съм единствената неблагодарница, която не може да оцени своя дар - спокойствието? Или може би това е нормално за хората днес - все да търсят "гнилото в Дания", ако мога да цитирам Шекспир :)

Това е мили читатели :)
Една обикновена човешка история. Надявам се и вие да ми споделите вашите.