Ето как стоят нещата. Срещнахме се, когато бях на малко преди 20, а той към 30 без няколко. За мен това беше голяма любов, не първата.

Като характери бяхме различни, но интересите почти във всяко нещо бяха еднакви. Аз не исках да се омъжвам, но нямах нищо против дете. Не сме го планирали, но не бях и изненадана, някак си го предчувствах, че ще се случи така.

Заживяхме заедно тримата. Трудничко ми беше студентка с бебе, но все пак и родителите ни помагаха, макар че живееха на друго място.

В крайна сметка се оправихме, не мога да кажа, че нещо ни е липсвало.

От около година, в мен нещо изстина. Това се отрази и на него, виждам го, че нещо му тежи. Винаги сме били свободни в отношенията си с другите, с приятелите, свободни всеки да решава сам къде, с кого и как иска да бъде, да работи и т.н.

Трудно ми е да правя повече компромиси със себе си, не се чувствам добре, когато сме заедно. На прага съм да се разделим. Всъщност вече му го казах, но той сякаш не разбира, мисли, че реагирам емоционално, че е някакво настроение.

Искам съвет отстрани, явно съм в блатцето и не мога да погледна отвън картинката.