Здравейте на всички!
Искам и аз да разкажа живота си.
Аз съм на 24 години, хубава съм, умна съм, но нещо все ми куца.

Когато бях на 15 годни срещнах едно момче с четири години по-голямо от мен, за което направо си умирах(поне на тази възраст така си мислех). И така, влюбих се, той също, но доста по-късно го разбра. Бяхме няколко месеца заедно и се оказа, че той си имал приятелка от доста време. Глупаво и наивно момиче бях и продължих да се виждам с него макар, че страшно много ме нараняваше. И така изминаха две години.

В последствие разбрах, че е наркоман. Много ме заболя и реших, че нямам работа с такъв човек. Приятелката му го заряза и той се сети, че много ме обича. И наистина беше така, но аз вече не го исках. Беше ми трудно, бях свикнала с него, но просто нямахме бъдеще. И всичко приключи.

Малко след това срещнах друг. Опита се да ме изнасили. За мой късмет не успя. Беше много голям кошмар за мен. Едва се съвзех от това. За да ми е още по-гадно, малко след това при катастрофа загина най-добрата ми приятелка. Бях на 17 години, а не ми се живееше. Чувствах се зле, много при това, не вярвах, че нея я нямаше.

Озлобих се страшно много към живота и към всички. Срещах се с момчета, при това много добри(вече на този акъл), но на мен все нещо не ми харесваше. Мислех, че всички са еднакви и се държах с тях така, както се държеше с мен първия.

Започнах да си го връщам на всички, сякаш те ми бяха виновни. Правех всичко възможно да се влюбят и после ги зарязвах по-най-гадния начин. За мен всички бяха еднакви. Но хората са казали, че всичко се връща.

На 19 години срещнах първата си любов. Старшно много се обичахме. За мен той беше всичко, целия ми свят. С него разбрах, че не всички са еднакви, че може и рядко, но се намират такива, за които си заслужава. И така...измина една прекрасна година на любов и щастие. Изведнъж той започна да става студен, беше различен и аз не знаех причината.

И така-разделихме се. Без причина, просто така. На раздяла си припомнихме миговете заедно, плакахме, казахме си, че се обичаме и че ще си липсваме. Обичахме се много, но въпреки това се разделихме. Той си намери друга приятелка, с която и до ден днешен са заедно. Преживях всичко много тежко.

За няколко седмици свалих 10 кг. Бях грозно слаба, не се хранех, не исках да виждам никого. Седмици наред не излизах от стаята си, само плачех. Мина малко време. Намерих си работа. Стъпих си на краката и продължих напред. Казах си:"Е, нищо, може би така е трябвало да стане". Мина почти година. Чувствах се добре. Имах страшно много приятели, които ме обичаха и подкрепяха. И отново срещнах любовта. Не бях сигурна дали въобще исках да опитам. Но от доста време бях сама и си казах:какво пък толкова.

Отново хлътнала до уши, давах всичко от себе си, той също. Запозна ме с родителите си, които много ме обичаха и все още е така. Минаха няколко месеца и един ден просто не се обади. Звънях му хиляди пъти, но той не си вдигаше телефона. Полудях. Няколко седмици незнаех нищо за него. Мислех си за най-лошото. Но на човека просто му писнало и за него това е бил най-лесния вариант. И отново сама и разочарована.

Малко след това разбирам, че тръгнал с една от приятелките ми от ученическите ми години. Направо се сринах. Незнаех къде съм. Вдигнах глава и продължих напред-както винаги. Мина малко време и срещнах човек, който наистина ме обичаше. И този път аз бях смисъла на живота му. Беше много добър, не ме лишаваше от нищо, но не го обичах, а той го заслужаваше. Заслужаваше цялата обич на света, която аз не му давах. Бяхме постоянно заедно, не се разделяхме за секунда. И така...забременях. Бях щастлива от това. Решихме да се оженим.

Бях бременна във втория месец и един ден направо полудях. Давах си сметка за живота. Бях на 22 години, бременна, с човек, който ме боготвореше и който не исках. Не исках да се омъжвам, не бях готова да ставам майка. На мен ми се живееше, излизаше ми се, исках да се забавлявам, не бях готова за толкова сериозна стъпка. Направих аборт, без той да разбере. Излъгах го, че съм загубила бебето. Беше ми гадно, чувствах се гузна. Разделихме се.

Започнах стария си начин на живот-дискотеки, клубове, алкохол и т.н. Вече не исках да се занимавам с никого.

Спрях да търся "принца". Беше ми добре. Понякога се чувствах самотна. Имах много приятели, но нямах НЕГО. Нямах човек, който да бъде до мен и в добро и в лошо. Всичките ми приятелки си имаха гаджета, аз бях единствената, която е сама. В празници и делници винаги сама. Исках да обичам някого, а просто нямаше кого.

До преди няколко месеца. Вече не търсих нищо, за мен всички бяха еднакви и не правех разлика, бяха ми безразлични, беше ми все едно.

Появи се Той. Различен, странен...и отново хлътнах. Започнаха срещи, обаждания, съобщения. Целия град го познаваше със слава на женкар и гадняр. Всички се чудеха какво правя с него. Хубав е, умен е, но...както винаги нямам късмет. Студентка съм във друг град. Зпочнаха очните ми и трябваше да замина. Не исках, но нямаше как. Прибирах се през два-три дни само и само да го видя, да бъда с него.

Изминаха няколко незабравими месеца с хубави мигове и спомени. И той реши да се разделим. Незнам защо. Нямаше причина. Аз бях перфектната. Хубава, много добре облечена винаги, никога не съм го излагала с нищо, не съм давала повод да се срамува, всичките му приятели и познати ме обичаха. Но...отново не случих. Свикнах с него и сега ми е малко кофти. Вече повече от седмица не съм го виждала, нито съм го чувала. Нарани ме много и не ми се иска и да го видя. Отново вдигнах глава и продължавам напред. Има една поговорка:"Това, което не те убива, те прави по силен!"

Сега, като се върнах назад...

Разбирам, че всичко в този живот се връща. Така, както аз съм наранявала, нараняват и мен, с още по-голяма сила. Чудя се само,вече не свърши ли? Не ми ли се върна достатъчно?

Кога ще бъда щастлива и аз? Ще бъда ли изобщо?