Здравейте!

Незнам как да започна........

На 26 години съм и имам 8 год. връзка,която в първите 3 години беше истинска приказка...С течение на времето,всичко се промени. Стремежът ми да си върна тия три години,ми причиниха много болка. По какви ли не начини се опитвах да освежавам връзката ни,борех се за нея!Да,постигах промяна,но тя не беше по дълга от седмица. Просто самоизмъчвах себе си. От както сме  заедно ,се опитвам да свиквам или да се преборвам с факта ,че преди всичко за него са приятелите. Да нормално е човек да обича приятелите си ,но не е нормално, когато звънне телефона и той да хуква.

 Нали една връзка се държи именно на моментите прекарани заедно?

 Да но, вече и тях ги няма. От една год. живеем с майка му,к оято е на всяка манджа-мирудия. Всичко което кажех и казвам,ми се натяква,перифразира изпява. Затворих се в себе си!Започнах сякаш да си отварям очите и да виждам как моят любим,не може да живее без мама.

Как смятате, човекът който ви обича, би следвало да гради плановете си за бъдещето с теб, а не освен че и няма такива планове, в беглите си идеи да включва майка си.

 Да оставим това настрана....не се чувствам щастлива,адски ме болят доста неща, които откривам в него,но и адски го обичам. Страшно съм привързана към него. Той твърди ,че не може да живее без мен,много е добър, мил е,но по-често е като дърво:)къде съм била тия 8 години,че чак сега осъзнава с какъв 4човек живея дефакто.

 Каквото и да правя няма до го променя. Въпросът е да продължавам ли да си губя времето?.....идеален няма да срещна,знам,но поне няма да се чувствам задушена и неразбрана.

 Много объркано написах всичко и не знам дали изобщо някой разбра проблемът ми.

 Заблуждавала ли съм се или това е нормално за всички мъже?