Здравейте! Първо бих искала да Ви благодаря, че си правите труда да прочетете и моята история, която вече е минало, но все още ме кара да се питам, дали не сгреших че не опитах.

Може би звучи банално, аз на 23г. а той на 40г...Банално, но факт! Аз си имам приятел, а той е ерген. Запознахме се на работното място и от самото начало почувствах че този човек е специален. Не се виждахме много често, тъй като работихме в различни отдели, но когато го видех краката ми се подкосяваха. А той не пропускаше да ми направи комплимент и да ме разсмее.

По-късно стана още по-настъпателен, докато една вечер не ми каза, че ме обича. Така започна всичко...

Обичах го до лудост, но нямаше как да сме заедно, а и ме беше страх какво ще си кажат хората и най-вече родителите ми. Умирах да го чуя по телефона, както той самия казваше, нашето си беше телефонна любов, защото се криехме от всички и само телефона ни свързваше.

Накрая стигнах до там, че признах всичко на приятеля си, казах му че съм влюбена в друг. Друго нямаше какво да признавам, освен любовта си, бях му дала само няколко целувки. Приятелят ми беше сломен, а аз с чувство за вина и не му позволих да си тръгне, да се разделим.

Реших да напусна работа и да избягам от любовта си. Подавайки молбата за напускане, шефът ми ме увери, че ще е по добре да остана и да помисля какво искам от живота. Каза ми да не идвам на работа няколко дни и да взема решение. Той естествено беше разбрал за цялата драма, както и всички останали във фирмата.

Прекарах 5 дни в размили, далеч от всичко и всички....и се върнах на работа. Но вече не му позволявах да ме доближи, а ми липсваше ужасно. Просто не виждах смисъл да бъда с човек, който беше почти на годините на майка ми. Това беше единствената причина да го отбягвам.

Забраних му да ми се обажда, а след още няколко месеца окончателно напуснах работа. От тогава изминаха 3 години.

Видях го още веднъж през тези години, пихме кафе и аз отново затънах в чувствата си. Както и той... След това се чухме още няколко пъти и аз отново прекратих всичко, защото просто не издържах, трябваше или да съм с него или да съм далеч. А да съм с него не можех да си позволя.

Все още съм с приятеля си, той много ме обича и държи на мен, простил е отдавна и е забравил случката. Но аз не съм забравила...и въпреки че вече не ме боли толкова силно, аз все още се питам, дали не бе това любовта на живота ми и дали не трябваше да й дам шанс да разцъфне.

Знам че ако му се обадя всичко ще започне отначало, но струва ли си? Моля Ви, дайте ми съвет как да постъпя!