Имах много дълга връзка която свърши наскоро. Отначало ми беше хубаво - въпреки неговата ревност, липсата на желание да остане с мен и побоите които не са ни подминавали. В един момент аз не издържах и казах "СТИГА".

Бяхме много години заедно мислех, че ще се оженим и ще имаме семейство,но уви не стана така. За момент се огледах и разбрах, че вече не го обичам и, че стоя с него заради родителите си и заради страха ми,че не ще срещна някои които да ме заобича.

Да случвало се е някои да ме забележи като човек, но съм била с него и не съм се решавала да се разделим заради някой друг защото все си мислих, че нямам право понеже бившия ми е е помагал много на мен и на семейството ми. Не го обичам, живяхме много дълго като съквартиранти и не знам ще може ли някой да ми привлече вниманието ми, ще мога ли пак да обичам и ще ме обича ли някой изобщо без да ме наранява, а просто да живеем щастливо.

Не съм на много години на двадесет и няколко, но ме е страх от самотата, страх ме е, че ще се обърна и ще е вече твърде късно за любов. Има ли възраст за това кога ще се влюбиш и кога ще създадеш семейство и дава ли някой гаранция за щастие?

Все си мисля, че ако човек си живее по течението ще се примири и най-накрая ще спре да търси това което няма другаде. Аз го търсех, търсех го в очите на хората, които вървят за ръце и се целуват и изглеждат щастливи, търсех го в майката с малко дете, търсех го в приятелите на съседната маса. Установих само едно - ВСИЧКО Е ПРИВИДНО лъжеш се по обвивката и си мислиш, че живота е като парфюм - ако има лъскава опаковка няма значение как ухае.

Трябва ли да спираме вниманието си на външните фактори или пък да дълбаем по-дълбоко?А това разравяне няма ли да ни носи още повече горчивина и тъга? Хората сме устроени да се водим по живота на другите, да си мислим, че ако и нашата обвивка е изящна никой няма да забележи празнината отвътре.

Всеки ден за мен е предизвикателство да живея така както ми се иска, не само отвън ами и отвътре аз съм такъв човек, който показва емоциите си така както ги чувства. Сега чувствам, че съм сама защото колкото и приятели да имам всеки се прибира в черупката си при някой и си води някакъв начин на живот. Искам да се влюба и някой да ме обича искам да се грижа за някой и някой да се грижи за мен.

Винаги съм смятала,че една връзка трябва да започваш с ясната представа какво можеш да дадеш на другия, а не какво ще получиш. Аз давах и получавах сега се питам дали пък не съм си изчерпала лимита?!Има ли лимит сърцето?!

Има ли щастие за всички или пък трябва да се задоволиш с това, което ти поднася живота защото може да нямаш втори шанс?!
Ако животът е наистина като парфюма колко време ще трае уханието....???