Срещнах го, когато бях на 17.Отидох на лагер в малък балкански град, без да подозирам, че това ще промени живота ми завинаги.
Той беше истински, прекрасен, интелегентен, допълвахме се във всичко. Върнахме се в родния си град и въпреки това, той намираше начин да идва поне два пъти месечно. Подаряваше ми цветя, вечеряхме на свещи... Но бях само на 17...
Струваше ми се, че пропускам много от живота около мен и поисках да се разделим. Разбира се това беше най-голямата грешка в живота ми.
Птичето каца само веднъж на рамото и тежко ти когато го изпуснеш.
Минаха години, омъжих се, родиха ми се две прекрасни деца, но Него го нямаше. Колкото повече минаваше времето толкова повече осъзнавах какво съм загубила. Съпругът ми е добър и ме обича, но не е Той. Веднъж в момент на слабост/след 7 години/ се обадих на моето момче. Отидох при него, за една вечер. Срещнахме се, пораснали, всеки с проблемите си, и въпреки всичко като си говорихме, осъзнах, че именно той е моята половина. Когато някой започнеше изречение другия го довършваше, толкова много си допадахме. Но всичко беше до тук.
Усещах, че и той не е безразличен, че и той се вълнува, но аз вече бях омъжена, при това с дете/едно тогава/. На другия ден ме изпрати на гарата. Върнах се с разбито сърце, отчаяна, обвинявах се за своята глупост преди години. Но имах дете, трябваше да мисля за него. После родих още едно, и така продължи живота ми, понякога сив, понякога не толкова.
Но винаги, сигурно до смъртта ми ще Го обичам.Него-истинския.
В крайна сметка човек сам кове съдбата си.
Затова съвета ми е - внимавайте при избора си,може да е съдбовен.