Здравейте и аз искам да ви разкажа за моята любов, поради две причини едната е че съжалявам адски много за това което стана и не искам и друг да съжалява така, а другата е че няма и не мога да кажа на друг. Аз съм човек който много държи на кариерата си и на работата върху себе си.
Въпреки, че работя като сервитьорка продължавам да работя върху себе си - чета, уча и т.н. Една от колежките ми има син 3 години по-малак от мене и много по-различен като навици и стил, но една вечер дойде да търси майка си и понеже не я намери пък и приятелите му не бяха излезли остана да си говори с мене.
На другия ден пак дойде в начало на смяната ми и остана до края .И така всяка вечер идваше и ме вземаше от работа, а когато бях първа смяна се уговаряхме и излизахме следобедите.
Беше като сън, но това че беше по-малак от мен все ме спираше да му кажа, че наистина го харесвам и че искам да сме повече от приятели, докато един ден не пое той инициативата и не ме целуна. Стана още по-хубаво следващите дни.
Той не е моя град.Тук е само за лятото и се наложи да си отиде в Асеновград за няколко дни. Когато се върна нещо се беше променило.Вече не ме търсеше и прекарваше с мен много по-малко време отколкото преди.
Чувството че го губя не ме напускаше докато една сутрин не ме извика и не ми каза че според него ще е по-добре да си останем приятели и да си излизаме с хора на нашата възраст.
Приятели. Добре! Но аз не познавам приятели, които не си говорят.
Сега много ми липсва моето \"хлапе\" и много ми се иска още в началото да му бях казала, че го харесвам и искам да сме повече от приятели, но..... е, беше късно, но аз все пак му го казах и разбира се без резултат, но поне знам че опитах и не се съобразих с тапите предразсъдъци - не го правете и вие не си заслужава да загубите нещо толкова крехко и красиво.