Напразно всеки ден поглеждам към онази-зелената скамейка,на която те видях за първи път и...очаквам отново да те видя.Отново седнал,подпрял глава с ръката.

...Но не!Ти си тръгна и дълго време няма да те видя.

А така ми липсваш...

Колко е странно, глупаво дори! Да знаещ истината,а да не искаш да повярваш в нея. Дори понякога си казващ:"Колко по-добре щеше да бъде,ако не знаех!"
Нима по този начин нещата ще станат цветни? Едва ли.Колкото по-рано научиш една истина,толкова повече време ще имаш,за да я Превъзмогнеш. Така или иначе ще дойде момент,в който всеки ще покаже своите карти,но...замисли се...тогава може да е твърде Късно.
А любовта...
Тя може би е някаква почивка или по-скоро изпитание-едно от многото изпитания от "теста на живота".
Много от тях съм преминала успешно,но и много предстоят.
А сега-още една раздяла.
В небето над мен бавно се прокрадва сив облак.А при теб как е?Може би е слънчево?Въпреки всичко земята се върти и след следващата обиколка аз очаквам моят светъл ден.А тогава...какво?Отново празната надежда,че щом погледна към онази-зелената скамейка,ти ще бъдеш там-подпрял глава с ръката и ще ми кажеш:"Ела!Вьрнах се!"