Здравейте!

Съвсем наскоро попаднах на този сайт. Смятам, че той е поредното доказателство за това колко пъстър е живота всъщност и как, въпреки индивидуалните ни пътища, много от нас имат подобни съдби. И някак си не устоях да разкажа и моята история ( сигурно вече е публикувана подобна, ако сте я чели и моята по тази причина ви доскучее, моля да ме извините). Искаше ми се тази история да е за щастлива любов, да е оптимистична и с щастлив край, но уви…

Истината е, че на мен никога не ми е вървяло особено с мъжете. Имала съм закачки, флиртове и някакъв си вид връзки с момчета, но за сега любовта се стовари само веднъж върху ми, но ето, минаха 3 години от края и аз още не съм се изправила напълно. За нея ми се иска да ви разкажа.

Всичко започна преди 7 години в един столичен клуб, където общи познати ни запознаха… Аз имах половинка в момента, така че далеч не му обърнах особено внимание. Три месеца по-късно обаче аз се разделих с приятеля си, той разбра, започна да ме търси, да иска да се виждаме, да сме заедно…Аз по-скоро не го взех на несериозно. Постепенно обаче започнах да се улавям, че мисля за него, че ми е мъчно ако мине ден или седмица без да ми се е обадил (нищо, че пред всички казвах: Радвам се, че спря да ми досажда!), че започва да ми се иска да сме заедно… Само че май всичко това се случи в главата ми късно. След няколко месеца опити, той вече се беше отказал. За сметка на това аз вече бях адски влюбена в него. Начинът, по който се държеше когато излизахме беше чудесен – някак си ме караше да се чувствам много харесвана и желана, и на всичкото отгоре звучеше адски искрен!!! Беше забавен, четеше много, почти с всеки намираше тема на разговор. А за това колко си приличахме във възприятията за света, вкусовете и навиците ни няма и да започвам да разказвам – наистина много.

И така, в началото освен че много се харесахме, се разминахме. Следващите 4 години бяха ад за мен – бях раздвоена между силната си любов към него и желанието си да се опитам да го забравя… Имало е моменти в тези 4 години, когато за кратко на преден план в живота ми са излизали други мъже. За разлика от мен, той има една много сериозна връзка… Истината е, че през това време все се разминавахме – когато той беше свободен аз не бях и обратно.

Докато една вечер случайно попаднах на едно тяхно фирмено парти. Беше ме завела една приятелка и се оказа, че от целия купон аз познавах само нея и НЕГО. Съдбата явно си знае работата – това беше перфектния момент да си подновим отношенията – и двамата след неуспешни връзки, сами. Вечерта премина в танци, смях, той не ме остави за секунда сама!!! Тази вечер той ме целуна за първи път, остана вкъщи и така се сложи началото на една любов, продължила почти година.

В продължение на почти една година всичко вървеше нормално. Изкарвахме чудесно заедно, родителите и на двамата ни подкрепяха, приятелите ни се харесваха...
И аз не разбрах кога започнахме да се отдалечаваме един от друг. Той започна нова работа, свързана с много пътуване. Беше в чужбина за по 2 седмици всеки месец...Стана някак си бързо, започна да има напрежение между нас, карахме се много, спряхме да спим заедно, почти не си говорехме. Отначало го оправдах с напрежението в работата му...С сега не ми се мисли, че за 2-3 месеца любовта ни ей така,просто се е изпарила!

Днес той има нова сериозна връзка, скоро мисли да се жени , а новата му половинка е изключително неприятна, надменна жена, с която не знам как той може да е щастлив. Заради нея той се отчужди от всичките си приятели - те просто не я понасят. Майка му ми сподели, че за нея тази сватба ще е всичко друго, но не и радост! Но щом той е решил така.

Тъжното е, че за мен остава най - трудното - няма случай да мина покрай някое любимо наше място, да чуя някоя любима песен и да не помисля за него...Всичко ми напомня, винаги мисля за него и винаги е той. За жалост, няма обратен път. Но нищо не се знае, може би един ден, след години, ще се съберем отново и отново ще бъдем щастливи!

Не разказах историята си с молба за съвет - знам, че няма какво да се направи, аз трябва да се преборя сама със себе си. Но ще се радвам ако някой от вас ми напише няколко окуражаващи думи или просто сподели подобна история - понякога това човек да знае, че не е сам помага най-много.

Благодаря!