Истински истории
Rozali.com » Истински истории » Раздяла
Една позната история
От: Целунат от съдбата, 13.04.2007
Здравейте.
В този сайт прочетох покъртителни истории. Някои за добро или за лошо. Знам, че дори и еднакви, историите се различават по нещо съкровено и индивидуално за всеки отделен човек. Ето и моята история. Пиша я не, защото търся съвет или помощ, случилото се е вече минало. Пиша я, защото по този начин изразявам дълбоко скритата болка. Аз съм на 17 г, почти на 18, от град Пазарджик.
Всеки познава младежкия буен живот – купони ,веселби, секс, безгрижие..., но дали това трябва да е така!?
Аз съм се абстрахирал от него и предпочитам по спокойния начин на живот.
Всичко което исках бе момиче с моите разбирания,а не просто "момиче което да погали мъжкото ми его", което всъщност искаха повечето ми приятели, но да не се задълбочавам....миналата година, края на месец Април се запознах с едно момиче. Беше по-малка от мен - на 14 години. Повечето хора ще ме осъдят:"Тя е прекалено малка за тебе" - но аз питам: Има ли значение???
Запознах се с нея онлайн. Пишехме си. Вечер сме стояли до късно само и само да си пишем и това още преди да се запознаем лично. Всичко което имах от нея беше една снимка и хиляди изписани редове върху клавиатурата. На снимката беше хубава и думите които сме си писали бяха дошли от една разгаряща се любов.....всичко това ме накара да се почувствам по непознат, различен начин.
Признавам си имаше една вечер когато нещо не се разбрахме и почти се скарахме и вярвате ми или не ... ми се просълзиха очите,а аз се изненадах: Как и откъде едно момче (вече мъж) на 17 г ще пуска сълзи за някакво си лапе на 14???? защо той не е като другите и не купонясва, не се напива и не прави безотговорен секс с момичета които нямаше дори да запомни... Защо???
С това момиче си пишехме може би малко повече от две седмици и аз все се шегувах и й повтарях,че ще я спечеля и ще бъде моя. Помня денят когато щяхме да се видим. Беше леко мъгливо и влажно време. Тук, в Пазарджик преминава река Марица и образува островче което е превърнато в парк, наречен "Острова" - там трябваше да се видим, но моста по който се стигаше беше затворен. Аз я дочаках пред моста и когато я видях това не беше момичето от снимката, беше едно дребно момиченце, с намокрена коса и приведена надолу глава, идваща с неувереност на тази среща сред дъжда.
Видяхме се за малко, понеже аз бях на тренировки, а и тя нямаше много време. Отидохме до входа на блок на нейна приятелка, малко ни беше конфузно, но поне беше сухо - и аз и тя бяхме срамежливи и продумвахме не много често. Тя беше натъжена, каза ми,че има неща за нея, които не са особено хубави, а аз я погледнах и попитах какви неща. Сподели ми, че много хора не я харесвали и т.н."Но какво подяволите е това??? Има ли някакво значение???" - казах аз, а тя вдигна глава и ме прегърна бързо и много силно - това малко момиченце, тъй срамежливо и тъжно.
Аз й казах,че всичко ще е наред. Там се разделихме. После, на следващата ни среща се целунахме и започнахме да излизаме заедно. Имахме много прекрасно хубави дни на Острова.
Аз я каних да идем на кафе, а тя отказваше - може би не беше свикнала да ходи, беше още мъничка и може би точно това ме завладя в нея - толкова невинна и далеч от разхайтения живот който водят всички тинейджъри.
С времето я заобичах все по-силно, но уви връзката ни бе кратка .Тя каза на майка си за мен. Майка й "уж" нямаше нищо против, та дори се радваше за нея. Една вечер ни видя и след това всичко пропадна. Не можех да накарам моето момиче да се видим. Едва успях след 6 дена. Имахме среща на една пейка на острова, точно пред едно езерце, там където бяхме почти винаги. Аз малко закъснях и се приближих в гръб към нея. Тя се обърна, погледна ме с насълзени очи и без да каже нищо се вкопчи в мен. Не знаех какво става, веднага се помрачи в мен радостта, че я виждам, чувствах само, че тя има нужда от тази прегръдка и я притиснах силно, сгушила се в мен дълго време. След това седнахме и започнахме да разговаряме.
Тя ми каза че не знае какво да прави, разказа ми как майка й била недоволна от връзката ни и как започнала да се държи лошо с нея. "Трябва да се разделим" каза моето злато.Не знаете какво изпитах тогава...Всичко загуби смисъл и денят се затъмни.Вече не виждах красотата на езерото пред нас,виждах само сивият цвят на дъното на пресъхналото езеро. Погледнах я,а тя беше свела глава и плачеше... Никога няма да я забравя в този момент...Никога!
Седяхме на пейката,аз мълчах и размишлявах. След няколко минути се обърнах към нея с думите: "Добре.Съгласен съм.Ще се разделим", без нито една сълза в очите си, а отвътре, не очите, а нещо много повече плачеше, но аз не исках тя да знае,не исках да страда повече отколкото до този момент. Поисках да я целуна за последно, но тя отвърна глава и промълви: "Недей.Моля ти се".
Тръгнахме с наведени надолу глави и хванати ръка за ръка. Разделихме се пред нейната къща с дълбоки погледи един към друг и бавно отдалечавайки се, просто като "приятели". Това беше краят на времето, в което съм обичал по този начин. След това всяка вечер си пишехме online.
Постепенно започнах да я отбягвам, за да не страда още повече и за да може по-лесно да ме забрави, въпреки, че аз не забравях нея. Това трябваше да си остане само моя болка, но не и нейна. Беше ми прекалено скъпа, за да й го причиня. Но все пак проявявах загриженост и винаги я изслушвах и разбирах.
Не след дълго тя ми написа нещо, което носеше лек намек да се съберем отново. Аз я попитах какво има предвид - думите й бяха: "Казвам само, че ако се върнеш при мен, няма да те отблъсна". Аз казах "Не!Няма да го направя" и подяволите болеше ме така както сега,когато пиша това.
След време нещата малко се поуспокоиха. Пишехме си от време на време. Поканиха я да се видим веднъж и тя дойде,но в държането ни нямаше и следа от предишна връзка. Защо я бях поканил да се видим? Защо след като аз бях този, който я остави и който сега го беше страх да засегне миналото и връзката ни? Защо го направих??? - сигурно защото все още я обичах и не исках да я карам да страда отново сега,когато нещата с нея бяха добре и нямаше проблеми с майка си.
Разделихме се краят на Май. Август тя замина за Сирия за около месец, точно тогава замина и майка ми за Италия, а месец по-късно и сестра ми за София, за да учи. Аз останах съвсем сам. Приятелите ми не ме разбираха и не виждаха болката ми. Само един ме разбираше, а другите... Другите толкова и ми бяха приятели...
Моето момиче се върна Септември за училище. Аз й писах няколко пъти и отново я карах да се видим, но тя отказваше. Прати ми снимки от Сирия, на които беше различна, беше станала още по хубава.
Лятото се бях опитал да я забравя, излизах с приятели флиртувах с други момичета, но нищо не се получи, не я забравих.Вече не издържах,исках да я видя,но тя продължаваше да ме отблъсква.Накрая признах какво все още изпитвам към нея и дълбоко се надявах,че тя изпитва същото,но уви.
Беше се запознала с едно момче,с което бяха станали добри приятели.Една вечер бях седнал в градинката на училище,близо до острова и където тя живееше.Беше ми много гадно,защото вече,като че ли бях загубил всичко.Взех си цигари и бира (въпреки,че не пуша) - исках да се напия и напуша,но реших да й се обадя по телефона.Когато вдигна,каза здравей и ме попита къде съм,но щом й казах веднага затвори.Останах като треснат,тогава се появи зад ъгъла с това момче,с което се беше сприятелила.Те просто минаваха оттам.
Седнаха до мен и малко си поговорихме.Аз изглеждах като някой изпаднал тип - с цигара в уста и бутилка в ръка.Запозна ме с момчето - беше наистина добро момче.Запознах се с него,разговарях и ми хареса като човек.После си тръгнаха.Аз останах сам,допих бирата и доизпуших цигарите като палех всяка следваща и я хвърлях на земята.
След няколко дена случайно разбрах от познат, че е била с друго момче за кратко преди да замине за Сирия. Бил колкото мен на възраст и носел моето име. Аз откачих, и заедно с дните през, които все ми отказваше да се срещнем ме накараха да си мисля какво ли не.
Накрая й се обадих и се държах като арогантно копеле. Казах неща които имаха смисъла, че ме е лъгала и просто е като всички останали.Тресна ми телефона.Аз седнах пред компютъра и гледах дълго време в точка, докато тя не ми писа:"След 20 минути на моста на острова".
Отидох,а тя седеше и ме чакаше. Наистина я бях разстроил с думите си отпреди половин час. Започнахме да си говорим открито и с тон. Аз не се сдържах и й казах, че знам за другото момче. Остана леко стъписана,но ме увери че съжалявала задето била с него,защото той се отнасял зле с нея.
Викахме и се карахме,накрая ме назова по име и каза: "Аз те забравих"- това беше на същия онзи мост, на който видях за първи път в дъжда мъничкото момиченце, което ме бе накарало да се чувствам по непознат за мене начин и което сега така ме раняваше с думите си.
Не вярвах че това е истина и се случва. Тя се обърна и тръгна. Аз останах и се запътих към единия край на острова, където бе поставен железен кръст с височина няколко десетки метра. Там стоях с часове, чаках залеза...
В този сайт прочетох покъртителни истории. Някои за добро или за лошо. Знам, че дори и еднакви, историите се различават по нещо съкровено и индивидуално за всеки отделен човек. Ето и моята история. Пиша я не, защото търся съвет или помощ, случилото се е вече минало. Пиша я, защото по този начин изразявам дълбоко скритата болка. Аз съм на 17 г, почти на 18, от град Пазарджик.
Всеки познава младежкия буен живот – купони ,веселби, секс, безгрижие..., но дали това трябва да е така!?
Аз съм се абстрахирал от него и предпочитам по спокойния начин на живот.
Всичко което исках бе момиче с моите разбирания,а не просто "момиче което да погали мъжкото ми его", което всъщност искаха повечето ми приятели, но да не се задълбочавам....миналата година, края на месец Април се запознах с едно момиче. Беше по-малка от мен - на 14 години. Повечето хора ще ме осъдят:"Тя е прекалено малка за тебе" - но аз питам: Има ли значение???
Запознах се с нея онлайн. Пишехме си. Вечер сме стояли до късно само и само да си пишем и това още преди да се запознаем лично. Всичко което имах от нея беше една снимка и хиляди изписани редове върху клавиатурата. На снимката беше хубава и думите които сме си писали бяха дошли от една разгаряща се любов.....всичко това ме накара да се почувствам по непознат, различен начин.
Признавам си имаше една вечер когато нещо не се разбрахме и почти се скарахме и вярвате ми или не ... ми се просълзиха очите,а аз се изненадах: Как и откъде едно момче (вече мъж) на 17 г ще пуска сълзи за някакво си лапе на 14???? защо той не е като другите и не купонясва, не се напива и не прави безотговорен секс с момичета които нямаше дори да запомни... Защо???
С това момиче си пишехме може би малко повече от две седмици и аз все се шегувах и й повтарях,че ще я спечеля и ще бъде моя. Помня денят когато щяхме да се видим. Беше леко мъгливо и влажно време. Тук, в Пазарджик преминава река Марица и образува островче което е превърнато в парк, наречен "Острова" - там трябваше да се видим, но моста по който се стигаше беше затворен. Аз я дочаках пред моста и когато я видях това не беше момичето от снимката, беше едно дребно момиченце, с намокрена коса и приведена надолу глава, идваща с неувереност на тази среща сред дъжда.
Видяхме се за малко, понеже аз бях на тренировки, а и тя нямаше много време. Отидохме до входа на блок на нейна приятелка, малко ни беше конфузно, но поне беше сухо - и аз и тя бяхме срамежливи и продумвахме не много често. Тя беше натъжена, каза ми,че има неща за нея, които не са особено хубави, а аз я погледнах и попитах какви неща. Сподели ми, че много хора не я харесвали и т.н."Но какво подяволите е това??? Има ли някакво значение???" - казах аз, а тя вдигна глава и ме прегърна бързо и много силно - това малко момиченце, тъй срамежливо и тъжно.
Аз й казах,че всичко ще е наред. Там се разделихме. После, на следващата ни среща се целунахме и започнахме да излизаме заедно. Имахме много прекрасно хубави дни на Острова.
Аз я каних да идем на кафе, а тя отказваше - може би не беше свикнала да ходи, беше още мъничка и може би точно това ме завладя в нея - толкова невинна и далеч от разхайтения живот който водят всички тинейджъри.
С времето я заобичах все по-силно, но уви връзката ни бе кратка .Тя каза на майка си за мен. Майка й "уж" нямаше нищо против, та дори се радваше за нея. Една вечер ни видя и след това всичко пропадна. Не можех да накарам моето момиче да се видим. Едва успях след 6 дена. Имахме среща на една пейка на острова, точно пред едно езерце, там където бяхме почти винаги. Аз малко закъснях и се приближих в гръб към нея. Тя се обърна, погледна ме с насълзени очи и без да каже нищо се вкопчи в мен. Не знаех какво става, веднага се помрачи в мен радостта, че я виждам, чувствах само, че тя има нужда от тази прегръдка и я притиснах силно, сгушила се в мен дълго време. След това седнахме и започнахме да разговаряме.
Тя ми каза че не знае какво да прави, разказа ми как майка й била недоволна от връзката ни и как започнала да се държи лошо с нея. "Трябва да се разделим" каза моето злато.Не знаете какво изпитах тогава...Всичко загуби смисъл и денят се затъмни.Вече не виждах красотата на езерото пред нас,виждах само сивият цвят на дъното на пресъхналото езеро. Погледнах я,а тя беше свела глава и плачеше... Никога няма да я забравя в този момент...Никога!
Седяхме на пейката,аз мълчах и размишлявах. След няколко минути се обърнах към нея с думите: "Добре.Съгласен съм.Ще се разделим", без нито една сълза в очите си, а отвътре, не очите, а нещо много повече плачеше, но аз не исках тя да знае,не исках да страда повече отколкото до този момент. Поисках да я целуна за последно, но тя отвърна глава и промълви: "Недей.Моля ти се".
Тръгнахме с наведени надолу глави и хванати ръка за ръка. Разделихме се пред нейната къща с дълбоки погледи един към друг и бавно отдалечавайки се, просто като "приятели". Това беше краят на времето, в което съм обичал по този начин. След това всяка вечер си пишехме online.
Постепенно започнах да я отбягвам, за да не страда още повече и за да може по-лесно да ме забрави, въпреки, че аз не забравях нея. Това трябваше да си остане само моя болка, но не и нейна. Беше ми прекалено скъпа, за да й го причиня. Но все пак проявявах загриженост и винаги я изслушвах и разбирах.
Не след дълго тя ми написа нещо, което носеше лек намек да се съберем отново. Аз я попитах какво има предвид - думите й бяха: "Казвам само, че ако се върнеш при мен, няма да те отблъсна". Аз казах "Не!Няма да го направя" и подяволите болеше ме така както сега,когато пиша това.
След време нещата малко се поуспокоиха. Пишехме си от време на време. Поканиха я да се видим веднъж и тя дойде,но в държането ни нямаше и следа от предишна връзка. Защо я бях поканил да се видим? Защо след като аз бях този, който я остави и който сега го беше страх да засегне миналото и връзката ни? Защо го направих??? - сигурно защото все още я обичах и не исках да я карам да страда отново сега,когато нещата с нея бяха добре и нямаше проблеми с майка си.
Разделихме се краят на Май. Август тя замина за Сирия за около месец, точно тогава замина и майка ми за Италия, а месец по-късно и сестра ми за София, за да учи. Аз останах съвсем сам. Приятелите ми не ме разбираха и не виждаха болката ми. Само един ме разбираше, а другите... Другите толкова и ми бяха приятели...
Моето момиче се върна Септември за училище. Аз й писах няколко пъти и отново я карах да се видим, но тя отказваше. Прати ми снимки от Сирия, на които беше различна, беше станала още по хубава.
Лятото се бях опитал да я забравя, излизах с приятели флиртувах с други момичета, но нищо не се получи, не я забравих.Вече не издържах,исках да я видя,но тя продължаваше да ме отблъсква.Накрая признах какво все още изпитвам към нея и дълбоко се надявах,че тя изпитва същото,но уви.
Беше се запознала с едно момче,с което бяха станали добри приятели.Една вечер бях седнал в градинката на училище,близо до острова и където тя живееше.Беше ми много гадно,защото вече,като че ли бях загубил всичко.Взех си цигари и бира (въпреки,че не пуша) - исках да се напия и напуша,но реших да й се обадя по телефона.Когато вдигна,каза здравей и ме попита къде съм,но щом й казах веднага затвори.Останах като треснат,тогава се появи зад ъгъла с това момче,с което се беше сприятелила.Те просто минаваха оттам.
Седнаха до мен и малко си поговорихме.Аз изглеждах като някой изпаднал тип - с цигара в уста и бутилка в ръка.Запозна ме с момчето - беше наистина добро момче.Запознах се с него,разговарях и ми хареса като човек.После си тръгнаха.Аз останах сам,допих бирата и доизпуших цигарите като палех всяка следваща и я хвърлях на земята.
След няколко дена случайно разбрах от познат, че е била с друго момче за кратко преди да замине за Сирия. Бил колкото мен на възраст и носел моето име. Аз откачих, и заедно с дните през, които все ми отказваше да се срещнем ме накараха да си мисля какво ли не.
Накрая й се обадих и се държах като арогантно копеле. Казах неща които имаха смисъла, че ме е лъгала и просто е като всички останали.Тресна ми телефона.Аз седнах пред компютъра и гледах дълго време в точка, докато тя не ми писа:"След 20 минути на моста на острова".
Отидох,а тя седеше и ме чакаше. Наистина я бях разстроил с думите си отпреди половин час. Започнахме да си говорим открито и с тон. Аз не се сдържах и й казах, че знам за другото момче. Остана леко стъписана,но ме увери че съжалявала задето била с него,защото той се отнасял зле с нея.
Викахме и се карахме,накрая ме назова по име и каза: "Аз те забравих"- това беше на същия онзи мост, на който видях за първи път в дъжда мъничкото момиченце, което ме бе накарало да се чувствам по непознат за мене начин и което сега така ме раняваше с думите си.
Не вярвах че това е истина и се случва. Тя се обърна и тръгна. Аз останах и се запътих към единия край на острова, където бе поставен железен кръст с височина няколко десетки метра. Там стоях с часове, чаках залеза...
