Тогава...всичко свършва. Всичко, в което вярваш, всичко, което сте градили заедно, ден след ден.
Мислех, че никога няма да мога да напиша това. И сега не мога. Сглобявах дни наред моята история. Ей така, да я подредя за себе си. Не успях. И сега няма да мога. Мога само да потърся трезвия ви поглед върху нещата. Защото и моя разум ги разбира, но чувствата ми...те са там, където спря моя път и започна една жестока агония. и сега се мъча да се сглобя отново. С ваша помощ.

Началото...преди 17 години. Той настояваше, той сваляше,той искаше. И аз се влюбих, безпаметно. Така, както и през всичките 17 години. "Любовта отмирала, настанявял се навика, еднообразието убивало"...не беше вярно за мен. Обожавах всичко в него, уважавах съществуването му, ценях недостатъците му, присъстваше за мен винаги.Не се следяхме, не се ревнувахме, просто живеехме и спокойно и бързо. Сбъднахме мечтите си, постигнахме целите си. И тази красота не я изживявах сама. Той беше винаги около мен. Моят съпруг. Този, който не престана да ме уверява в любовта си, с всичко...себеотрицание, подаръци, жестове, усмивки, всичко. Невъзможно е да се опишат 17 години любов. Дотогава...

Когато...се прибра и се чудеше къде е. Какъв е този дом, коя е тази жена, откъде плаче дете. Започна да се държи отвратително с мен и детето, което беше още в памперси. Стана насмешлив и неподатлив на страданието ми по него.Обиждаше и подиграваше целия изграден от нас свят, не се прибираше, не се грижише за нас. Поисках обяснение. Не получих такова. Просто така се случвало. Изведнъж спрял да ме обича. Нещо станало. Била съм по-силен характер от него. Той искал да е щастлив. Без нас.

Краят...смътно си го спомням. Само една тъпа болка отзад в тила, като за припадане, ми напомняше, че съм жива. И че трябва да живея. Обмислях как да умра. Много пъти дочаквах утринта, само за да приключа със себе си.Разбира се, не можах да т.го направя. Заменях го с виене, защото не можех вече да плача, с физически заболявания и непосилна мъка. Ежесекундна мъка.

Тогава разбрах...че от близо година има друга жена в живота му. Такава, на която даваше това, което спря да дава на мен. Не само, такава, на която даваше това, кооето никога не даваше в къщи. Защото ме обичаше толкова, че не се налагаше да го доказва с включване в домакинството, организирани почивки и рано прибиране в къщи. Напусна ни, като ни остави пред пренасяне в друго жилище, с ужасно мое заболяване и огромен заем за новия дом. Дом, който обзаведохме така, както на него му харасва. Той отиде да живее с нея и с нейното дете.

Не го потърсих. Не се интересувах коя я, защо така направи. Тя нямаше общо. Потърсих обяснеение от него. Не го получих /ако не се броят "някакви" обяснения/. Каза, че не иска да говорим повече, че е добре така.
Мина година от тогава. Все така ме боли. Поисках развод. Не е съгласен.Започна да ни отделя повече време. Вероятно от гузна съвест.Която притежава всеки, постъпил така.

Когато приказките на моето дете свършват така, обикновено се появява принца на приказките, за да й каже, защо стана така и каква е поуката, накъде е пътя.

Но в моята приказка не мога да го извикам. Ще ми помогнете ли вие?