Здравейте!
Много мислих дали да споделя моята история и реших , че като го направя може би някой ще ми даде съвет.

Със съпруга ми сме заедно от 10 години и имаме чудесно момиченце на 7 месеца. Запознахме се когато бях на 18 г. и завършвах училище. От тогава не бяхме се разделяли дори за ден. Той притежава всичко , което би желала една жена за себе си и това бяха най-хубавите 10 г. от живота ми. Разбира се във всяка една връзка има някакви проблеми . Нашият проблем беше , че загубихме две деца. В 6ия месец от бременността ми,две поредни години аз не успях да задържа плода , а лекарите не успяха да го спасят. Беше много тежко и за двамата , но ние не се отказахме и Бог ни възнагради с прекрасното ни детенце. Той беше неотлъчно до мен през цялото време и аз съм му много благодарна за подкрепата.

Малко след като се прибрахме вкъщи с бебето той се изяви като чудесен баща. Къпеше я , сменяше пелените , приспиваше я и дори ставаше понякога през нощта , когато тя плачеше.
Когато реших , обаче , че вече имам така мечтаното семейство всичко се обърна наопаки.Малко по малко той започна да се отдръпва от мен. Аз винаги съм му имала пълно доверие и мислех , че просто излиза с приятели.И може би досега е било така. Но сега усещах , че той е много далеч .

За съжаление разговорът , който последва , се състоя на Нова Година и не беше в моя полза. Може би времето не беше подходящо , но аз вече не издържах неизвестността и го принудих да говори. Някои от вас сигурно вече се досещат , че става дума за друга жена.

Той просто каза , че аз не съм виновна , че той е лошия....,че просто някои неща не зависят от нас. На въпроса ми какво ще правим оттук насетне отговори , че ние с детето трябва да си останем вкъщи , че това е моят дом , че нямал намерение да се жени отново или да се развежда.

И в момента живеем така - като съквартиранти , цивилизовано - без скандали , караници или нещо подобно. Приятели - не знам дали сме приятели , но знам ,че няма да издържа още много време така.

Вярно е , че нищо материално не ни липсва , че се грижи за детето , след работа , дава пари за всичко необходимо.....,но къде остават моите чувства и достойнство , защото дефакто аз съм като дом. помощница - пера , чистя ,готвя , грижа се за детето ...

Не съм сигурна , че издържа така още дълго. Но дали да остана или да си тръгна!? Ако остана рискувам един ден детето ми да ме попита защо тати не се прибира всяка вечер , а ако си тръгна тя ще е лишена от всекидневните внимание и грижи.

Ако беше само забежка бих имала надежда , че нещата ще се оправят , но мисля ,че е любов.
Много съм объркана.....може би някой ще ми даде съвет.