Имах си гадже, бяхме неразделни, обичахме се и си вярвахме един на друг. Крояхме планове за бъдещето и винаги бяхме заедно. Докато един ден не ми казаха, че ми дават стипендията за чужбина...

Връщах се често, виждахме се, но нещо се промени. Аз не бях същата, вече не исках да се връщам в България. Той остана верен, но аз бях далеч, не само физически, но и далече от самия него.

Минаха години, запознах се със сегашния ми съпруг, тогава още не знаех, че ще стане така. Не казвах нищо на гаджето в България, нямах смелост, въпреки, че той ми беше казал да му кажа, без заобикалки, щял да разбере. Но аз мълчах...

Получих годежен пръстен, нямах сили да кажа, че всичко е свършило..Тогава сегашният ми съпруг му написа смс и му каза истината. Той се обади и беше страшно ядосан, каза, че ако се върна в БГ щял да ми скъса главичката...

Аз не отговорих.

Омъжих се след година. Поради работата често се връщам в България. И всеки път си мисля, ако се видим какво ще му кажа...Не страдам за него, моят настоящ съпруг е страхотен, но ми тежи факта, че нямах смелостта да му кажа истината право в лицето.

Прости ми Румка и бъди щастлив, от все сърце ти го желая!