На 32 години съм и сякаш все още не съм започнала да живея истински. Сякаш света около мен е чужд и не е за мен. Сама съм, а не искам да е така.

Живея скромно и почтено, почти не излизам, обикновено денят ми е от вкъщи на работа и обратно.

Наскоро приключих една 3-годишна връзка – започнала с приятелство и клоняща към женитба, но провалила се заради….и аз самата не мога да дам точна дефиниция на причината. Сама се питам и не мога да си обясня защо, човекът, когото смятах за близък се отнесе или отнасял така с мен.

Много пъти правих компромиси за постъпки и отношение, от които страдах, които ме нараняваха и обиждаха, винаги проявявах разбиране, доста пъти пренебрегвах вътрешния си глас, упреквайки се, че искам прекалено много и приемах поредната лъжа за истина.

Преди 2 месеца този мъж ми предложи да се оженим, но аз не можах да му отговоря веднага с „да”, както става обикновено. Не бях сигурна, не знаех какво точно изпитвам към него. Но започвах да свиквам с мисълта, настройвах се психически. Казах му, че ми трябва малко време и, че ми трябва и искам повече време да прекарваме заедно.

Той се съгласи, но нищо не се промени, пак се виждахме от време на време, пак ми казваше, че е зает или, че има много работа, когато му предлагах да се видим или излезем, но в същото време непрекъснато ме питаше дали съм взела решение.

Той ме притискаше от една страна, близките ми от друга с натяквания, че вече съм стара мома.

Докато случайно не разбрах, че докато ме е „чакал” за отговор, е излизал и с други.

Поисках му обяснение, а той ми отвърна, да излизах и с други, но предложих само на теб.

Така приключи всичко. А сега не зная на къде и как да започвам отначало.