Много съм объркана, не ми се ще да занимавам никого с проблемите си, но сама не успявам да се справя.

Аз съм на 20 г., имам връзка от 3г със страхотен човек, който ме обича и много държи на мен. Аз също го обичам, но в живота ми се появи друг мъж. Чувствата към него ме връхлетяха и въпреки, че разумът ми крещи „НЕДЕЙ”, „ЗАБРАВИ ГО”, аз съм безсилна... Другият е възможно най-неподходящият избор – той е на 30г, живее в друг град, има дете и приятелка от много години (не са женени) и сега щеше да ми бъде шеф ако не бях напуснала работа.

Историята е стара като света. По време на един фирмен тийм-билдинг доста се сближихме с него. Само него познавах и му се „лепнах” – навсякъде с него. Беше ми симпатичен, но знаех, че е обвързан(аз също) и дори през ума не ми е минало да флиртувам с него – за мен обвързаните са табу. Вечерта пихме с него и други колеги. Говорихме си много – той разказа за сина си, смяхме се... После той ме изпрати да стаята, каза, че си е прекарал много хубаво, разбрахме се да се срещнем за закуска. Преди да си легна той ми звънна да провери дали всичко е наред – бях сама в стая.

На другия ден – пак неразделни. На раздяла ми каза, че имам страхотна усмивка, беше адски мил. Цял ден мислих за него. Чудех се дали просто е такъв – държи се добре с „новите” или е хлътнал. На следващия ден ми изпрати sms. Нещо от рода на „Не ми излизаш от ума, много хубава усмивка имаш”... Не че ме трогна – беше банално. Звъннах му. Направо го питах какъв е тоя sms, той ми каза пак нещо за усмивката и заговорихме за работа... Стана някак естествено, смяната на темата... той не беше нахален или романтично настроен...просто закачлив. Престанах да мисля за него. Както казах беше табу за мен. Чувахме се отвреме-навреме служебно-приятелски. Питаше ме за приятеля ми, за работата. Нищо специално.

До коледното парти... Още седмици преди това започнахме да се уговаряме откъде да ме вземе, в колко часа... Дни преди партито му казах, че сигурно няма да мога да отида – трябваше да съм на работа. Той направо ми „заповяда”(все пак е по-старши служител) да се сменя с новата колeжка и да идвам, че иначе и той нямало да отиде. Забавен и духовит, както обикновено... Отидох...

Цялата нощ на партито бях много екзалтирана и уверена. Много ми беше празнично. Настанихме се един до друг, заедно с другите колеги от нашите градове. Говорихме, пийвахме, шегувахме се. Пуснаха някаква балада и той ме покани. Тогава не знам какво стана, но така се притиснах в него, все едно никога няма да се пуснем. Той също ме прегърна силно. Дори с приятеля си не съм танцувала така – толкова интимно и секси, и нежно...

Оттам се почна – бързи и бавни песни – все заедно. После седнахме. Заради силната музика си говорехме на ухо. По едно време той ме погали по крака. Настръхнах и се отдръпнах. После той започна да прокарва много нежно пръсти по ръката ми. Пак се дръпнах. Дъхът ми спря. Какво правеше този човек, какво очакваше от мен...защо? Бях объркана, но ми беше приятно. След един от бавните танци той ме целуна. По челото, но много чувствено. Нищо особено наглед, но коленете ми омекнаха. Тръгнахме си в ранните часове, заедно с още няколко колеги. Решихме да хапнем пица. Беше много студено и той ме прегърна и ме загърна в якето си. Сега ми се струва, че съм се държала фриволно, но тогава ми беше много хубаво. Вървяхме прегърнати през половин София. Дори не усещах студ. Все едно на бях аз, нещо друго ме направляваше. Целуна ме. По бузата, докато чакахме на един светофар. Никой друг не видя, но аз се притесних.

Питах го „Какво правиш?”, той отговори „Незнам”. Нищо повече. Продължихме. Главата ми пулсираше, мислите в нея се блъскаха и не намирах отговор накъде всъщност бях тръгнала – на пицария или към леглото на този мъж. И защо не можех да спра, аз съвестната, обвързаната... А той, накъде отиваше той? Зрелият, бащата, (почти)съпруг...

Дали заради алкохола, или заради нещо друго като че и двамата не бяхме на себе си. Успокоих се, защото той не настояваше. Деликатен, както винаги и нежен.
Седнахме в пицарията – говрихме си за работа с останалите колеги – това ме разсея.

После станахме и се качихме в таксито и той отново се опита да ме целуне. Имах сили само да прошепна „Недей”. Повече нищо не можех да кажа, просто каквото и да кажех нямаше да бъде истина. Исках този мъж, желаех го толкова силно, че не можех да се съпротивлявам. Той ме послуша и спря. Явно усети, че въпреки алкохола и очевидната близост между нас нямаше да поддам. Прибрахме се в хотела. Той дойде заедно с още един колега в нашата стая(с една колежка имахме обща стая), поговорихме малко, но разговорът не вървеше – всички бяхме уморени, все пак беше вече 7 сутринта. Легнахме си.

Като станахме колежката ми започна да ме закача: „Е какво беше това с Х снощи, видях, че те целуна след танца, а после в таксито май нещо се сваляхте.”. Стана ми гадно. Почувстваах се евтина и някак мръсна. Отговорих „А, нищо, той просто си е такъв, държи се така с всички” и се замислих. Дали тази малка лъжа, казана пред нея не беше всъщност голямата истина, която не исках да призная. Притесних се. Поставих се на мястото на този човек и се опитвах да се погледна през неговите очи. Изглеждах ли лесна, не му ли дадох зелена светлина...Да, май му се бях пуснала... Сама си бях виновна. Бях хлътнала.

Видяхме се, трябваше да ходим на оперативка, а след това да ме закара да моя град. На дневна светлина всичко беше различно – приятелски си говорехме, не се докосвахме, все едно нищо не е станало. Замислих се – реално нищо не беше се случило между нас. Всичко беше в главата ми. Отпуснах се. Щом той не подхваща темата, защо аз да го правя. Оставих нещата така. След оперативката се прибрахме. По пътя седях на задната седалка и се правех, че спя. Всъщност размишлявах. За това какво се беше случило, какво не се случи и какво можеше да се случи за в бъдеще. На раздяла той ме целуна учтиво по бузата и пак обичайните любезности – „много ми беше хубаво, радвам се, че се видяхме” и т. н.

След това направо се поболях – и ден не е минал без да мисля за него, да се чудя какво предстои, защо се случи, да анализирам всяка минута от онази вечер.
Продължавахме да си говорим по телефона, той няколко пъти ми намекна, че трябва да ми каже нещо, но не по телефона... Така и не ми го каза. През януари него го повишиха, а аз напуснах. Не заради него, просто така трябваше. Той ме молеше да не напускам, но пак така по приятелски, нищо специално.

Каза нещо от рода на : „А сега като напуснеш с кого ще ходя на събрания и партита.”. Тогава ми просветна. Може би за него бях глътка свеж въздух, когато се задушаваше да бъде баща и съпруг. Не исках да ме използва. Разбрахме се да се чуваме понякога и да ходим на кафе, въпреки, че вече не бяхме колеги. Оттогава си обещах вече да не му звъня. Ако има желание да ме види – нека той да ми се обади и аз ще рeша какво да правя. Изтрих номера му от телефона си.
Оттогава минаха 2 месеца. Не сме се чували. Аз още мисля всеки ден за него. Гузна съм пред приятеля ми, срам ме е. Опитвам се да го преживея, но не мога. Знам, че няма перспективи за нас, но не спирам да се питам „Ами ако...”.

Чета всичко, което съм написала досега и сама се чудя на себе си... Защо когато решиш да спреш да мислиш за даден човек не се получава??? Колкото повече го отричам и се убеждавам, че трябва да го забравя - толкова повече присъства в мислите ми, в сънищата ми, в мечтите ми... Искам да извадя това глупаво сърце от гърдите си, дето бие все за него, и да го стъпча...