Здравейте, от известно време чета истинските истории в Розали с надеждата да намеря решението на моя проблем сред думите на някой друг, докато не набрах смелост и реших да ви разкажа какво ми тежи вече толкова време.. с приятеля ми сме дълго заедно, може би прекалено дълго, за да осъзная, че това не е човекът на живота ми.

Живеем заедно от 5 години, познаваме се още от училище.В началото бяхме само приятели, излизахме в една компания и постепенно разбрахме, че имаме чувства един към друг..

В началото всичко беше чудесно, макар че сме страшно различни като характери- той безотказно преследващ целта си, амбициозен до побъркване, аз- творчески настроената и вечно разсеяна романтичка.

В преследване на своите идеали преди 2 години той реши да замине далеч, а през тези 6 месеца аз броих часовете в очакване да се върне, чувахме се всеки ден. Беше ми страшно тежко,преживях го, но му казах открито, че не искам това да се повтаря, че ако пак реши да заминава някъде, ще е или с мен, или да ме забрави.

И ето че отново се повтаря същото, този път още по- страшно,тъй като в преследване на целта да гради невероятната си кариера, той е готов да ме остави тук сама и да замине за неопределено време далече, този път без билет за връщане

.Знам, че звучи все едно ме зарязва и не му пука за мен, но и той самият през цялото време казва, че ще му е страшно мъчно и че чака с нетърпение моментът, в който ще се съберем. Но защо тогава го прави?

Нима кариерата му е по важна от мен? Или всичко е било просто изграден навик в продължение на толкова години? Заслужава ли си да чакам и да се надявам при положение ,че пътищата ни се разделят? Или просто да оставя всичко зад себе си и да започна да градя личния си живот наново? Толкова е сложно...