Вървя си по улицата и гледам хората. Наблюдавам колегите си в работата, в университета... Знам, че всеки си има история. Но просто всички изглеждат така, сякаш никога сърцето им не е било разбивано и си мисля:  "аз ли съм толкова глупава, че да ме боли толкова много, аз ли съм толкова глупава, че да обичам така... "

Любовта е нещо прекрасно, но и толкова много боли.

Бях с приятеля ми година и половина, от която година и три месеца прекрасни. Следващите три месеца той започна да се отдалечава постепенно и започнахме да се караме за глупости, повечето от които предизвиквах аз, но напълно несъзнателно. Сега си давам сметка, че явно съм искала повече внимание и не съм разбирала какво се случва... Той спря да обръща внимание на малките красиви неща, които правех, под предлог колко е изморен и ангажиран в работата си. Не усещах опората, от която толкова имах нужда...

Доста неща се насъбраха. Той ми повтаряше колко бил притиснат, как искал да се вижда с приятелите си, а истината е, че аз никога не съм го ограничавала в нищо. Тъкмо обратното. Затова и от тези думи ме болеше. Самата аз съм страшно заета, защото уча две специалности успоредно и работя. Винаги го вмествах, винаги той беше на първо място, винаги имах време за него - по всяко време. А всеки миг, когато не бяхме заедно, го използвах, за да уча или да направя нещо за самата себе си... Имаше моменти преди време, когато буквално нямах възможност да си оправя маникюра - не от суета, ами просто, защото е кофти да ходиш със счупени нокти... Почти прекратих отношенията си с най-близките ми приятелки, за да бъда с него. Но пък и те винаги са ме разбирали. Слава Богу, не съм ги загубила.Това е нещо, което съм си избрала сама и далеч не обвинявам някого.

Междувременно проблемът  "майка му " винаги беше на масата. Като погледна назад си давам сметка, че в нашата връзка винаги е имало и едно трето, излишно колело в нейно лице. С една дума - майка му го ревнуваше от мен. Искрено казвам, че подобна злоба не съм усещала някой да изпитва към мен. Няма да давам примери за поведението и отношението й, но честно - те са безброй много. Някой ще ме упрекнат за това, което пиша, но в отговор аз питам:  "Не е ли най-нормалното за един родител да се радва, когато вижда детето си щастливо, защото наистина го правех щастлив? " Майка му направи всичко, което зависи от нея, за да развали отношенията ни.

И така, на този фон, в пристъп на гняв, когато отношението му преля чашата на самоуважението ми, му пратих смс, че късаме.

Следващият месец - аз го търсех, като пълна идиотка - къде отиде самоуважението ми и аз не знам. Повтарях си, че от любовта по-важно нещо няма и тя не признава гордост (сега си давам сметка, че това са явно романтични глупости от моя страна!). Просто исках да му обясня как съм се чувствала и защо съм го направила.

Събрахме се. Но беше някак непълноценно. На мен ми беше болно. Той не направи опит да разбере, че ми беше обидно и тежко - отношението от последните 3 месеца от връзката ни и единия месец  "почивка ". Имах нужда от любов, а получих само едно - като сме заедно всеки път да си гледа часовника, за да си се прибира вкъщи при маминка или да се види с някои приятел след като се види за 2-3 часа с мен. А това дразни страшно много. Казваше, че ме обича, но не мисля, че подобно поведение го показва. Силни думи като  "обичам те ",  "давам всичко за теб ",  "вярвам, че сме родени един за друг! " някак не стоят на място и реално, когато поведението ти не им отговаря...

Той така и не направи опит да ме разбере... Може би съм идеалистка, може би съм глупава и искам твърде много - не знам, просто не знам...

Отново скъсахме. Този път той каза, че иска да сложим край на нещата, защото му е трудно - т.е. имаше си сериозни проблеми с майка си заради това, че е с мен. Аз от своя страна явно не го разбирах и подкрепях достатъчно в скандалите и трудните му моменти с нея... Все пак аз също имах чувства и нужди...

Както и да е... Точно почнах да осъзнавам и приемем нещата и седмица по-късно в 4 сутринта ми прати най-прекрасния смс, който чаках от толкова месеци. Това ме съсипа...
Съсипа ме, защото не си обяснявам как може двама души, които си казват, че се обичат, да са разделени...

Имам чувството, че сърцето ми гори... Повтарям си само, че ще мине време и ще се оправя.

В момента - гледам хората и се опитвам да бъда като тях. Да се чудят за мен дали някога ми е било разбивано сърцето...