Празник е и в душата ми наистина е празно... или по- точно пълно с безброй мисли, катастрофиращи по нервните ми окончания!

 С малко италианска музика се опитвам да превключа на някоя фалшиво весела честота, но все някоя гореща сълза се прокрадва тайничко до положение мокра капка върху зелената ми блуза. Вече не мога да я скрия. Ще изчакам да изсъхне, както ще изчакам и слънцето отново да изгрее на моя хоризонт.А, идеи какво да правя дотогава?!

България е единствената страна, в която хората казват, че многото хубаво не е никак на хубаво. Тъкмо бях решила, че това е бошлав фраза, когато пустинна буря ми се изсипа отгоре .

Случвало ли ви се е двама мъже в едни пет минути да ви кажат, че не искат никога повече да ви виждат? Дори не зная как да го обясня.

Двама мъже- две различни вселени, две различни класи, две различни връзки, отношения на две различни нива. Нито един от тях не ми е „гадже”, не се и познаваха. С единия правилата бяха определени, с другия-никакви правила не се задържаха. Въпреки всичко, всички карти бяха на масата, не съм лъгала, не съм усуквала. Бях лоялна и откровена, но чувства и очаквания явно се бяха вплели в неразплетим възел.

Изглежда аз бях този възел и сега съм възел с отрязани краища.

Двама мъже стояха на метри един срещу друг, един сблъсък между болна ревност и непреодолима гордост, а аз бях по средата.

Не знаех как да реагирам, какво трябва да направя и само след пет минути вече бях отрязан възел, прибиращ се сам към вкъщи с мокро зелено деколте.