Някога мислех, че той е единствен.

Вярвах, че ще го обичам до края на живота си. Исках да бъдем семейство. Обичах го безумно и не поглеждах друг. За мен беше само ТОЙ. Бях сигурна, че винаги ще е така... но един ден той просто си тръгна.

 Поиска от мен да забравя какво е било и да го изтрия от паметта си, да го изтръгна от сърцето си... и всеки ден се опитвах да го направя. Срещнах друг. Той се влюби в мен... искаше да ми даде всичко, но аз не можех да му дам същото. Не и тогава. И той се измори да чака.

Започна да се вижда с други, нарани ме. И аз... се влюбих... в него. Със закъснение. Неочаквано и за мен. Не исках да призная. Знаех, че не е подходящият. Но не и сърцето ми. Сега нещата се обърнаха.

Старата ми любов се завърна, за да ме поиска отново, а новата ми изгаряща любов ми обърна гръб и ми заяви, че й е рано за сериозни връзки... за него е рано, а за мен твърде късно... защото вече го обичам. А трябва да спра. И да приема човека, който винаги ме е обичал. Да кажа отново на сърцето си кого да обича. Дано отново не стане късно...

... Опитах да съм сама. Отделих се и от двамата. Нараних ги, изгоних ги, така както те разбиха мен. Но не се почувствах щастлива. Не намерих отговорите. Останаха ми само въпроси...