Казват,че трябва да минат толкова месеци след раздялата,колкото години си бил с някой,за да ти мине.На мен ми остават още 2 месеца и се надявам,че поверието е вярно.Омъжена съм и имах връзка с женен мъж 10 години.Години,през които бях:неговото слънце,най-хубавото нещо в живота му,най-верния му съветник и приятел.Живеех с неговите служебни проблеми,празнувах в мислите си неговите празници,преживявах семейните пътувания в чужбина и живеех за ежеседмичната среща.

Чувствах се жива,обичана и ценена.Виждайки хармонията и разбирателството в семейството му,така и не споделих с него,че съпругът ми е алкохолик.Страхувах се,че ще покажа слабост,а всички които ме познават казват,че съм силна жена.Никога не съм се надявала да бъдем заедно,не съм се залъгвала.Семейството ми и до днес се крепи,благодарение на моята търпеливост,подкрепа и сила,защото аз съм силна...и не бива да разочаровам никой.Имам син на 15 години и мога да си позволя да го отглеждам сама,но искам да имам семейство.

Така бяхме свикнали и двамата с двойствения си живот,че го приемахме като нормален,нужен, пък и не можеше да е друго любовта ни бе силна,крепеше ме,успокояваше ме и бе взаимна-той ме държеше в прегръдките си до задушаване,наричаше ме"моя любов,мило..най-хубавото нещо в живот му след дъщеря му".

Така до преди 8 месеца,когато ми каза,че трябва да прекратим връзката си - била изчерпана,бил уморен,искал спокойствие и все повече изпитвал угризения..след 10 години.Имал доста служебни проблеми(заема висок общински пост),съпруга,доведен син и дъщеря.

И аз се сетих как напоследък изчезнаха милите думи,комплиментите,бе му все едно че може да ме нагруби с дума или жест.

Аз отказах да повярвам,плаках,молих се.Не се чувахме със седмици и аз пак го търсих и пак чувах същото:"нещо вече се е счупило,няма смисъл,нали си силна-ще се справиш.."Така преживях три пъти раздялата и всеки път се унижавах още и още.

Всяка жена може да легне,но не всяка умее да стане,аз не успях.Очите,които ме гледаха с толкова нежност,сега бяха празни и чужди-други очи!Два пъти бяхме заедно за тези 8 месеца и след всеки път все по-силно чувствах колко изстинал е той.Не исках и не мога да повярвам,че се случва.Аз дори не зная как да живея без него.

Последно се видяхме преди 2 седмици,той го поиска-докосваше ме,както преди,милваше ме и пак надеждата се върна.След два дни отново бе другия-иска спокойствие.

Може би се увлякох и започнах да изисквам повече време,внимание,непрекъснато търся вината в себе си.
Загубих себе си в тази борба,уморих се и се надявам да ми помогнете да се намеря такава,каквато ме познават всички:весела,усмихната и уверенена 40-годишна жена.

Ако пък не имам само още 2 месеца!