Здравейте на всички. Имам нужда от помощ, съвет или незнам просто искам някой да ми помогне. Направих най-голяма грешка в живота си.

Погубих най-голямата си любов, която никога не съм вярвала, че съществува където и да е на земята. Всичко започна преди 8 месеца в един сайт за запознанства, където обивах времето си. Запознахме се случайно.Намерихме общи теми на разговор.Не мислех, че изобщо ще видя този човек някога. Просто имах нужда да поговоря с някой. В този ден майка ми правеше 1 година от както беше починала. Аз незнаех къде се намирам.

Исках просто да изчезна. Да ме няма в това пространство. Бях отново сама. Баща ми беше пиян от мъка. А приятелят ми бе в чужбина. Бях сама исках просто да не съществувам. Тогава се запознах с него с човекът, който се превърна в човек с главно Ч за мен. Намерих добър събеседник.Но уви скрих от него някой неща.После се превърнаха в лъжи. А от ден на ден аз затъвах все повече и повече. Нямах смелост да призная. Доста време мина. Преживяхме много, но уви само по интернет и телефона. Говорихме по 10 12 часа на ден. Всеки божи ден. Беше не любов а нещо неизмерно не мога да го опиша. Казах му, че го обичам.Но излъгах. Това, което чуствам дълбоко в себе си е нещо повече от любов...

защото никога не съм усещала любовта толкова силно. Той се появи като зора след ноща. Всичко беше хубаво докато не видях че съм влюбена до полуда до безумие. Лягах и ставах с мисълта за него. А не можех да бъда с него. Трябваше да му призная, че го бях излъгала. Беше по силно от мен. Не можех да лъжа човека който обичам повече от живота си.

И един ден му признах всичко..и всичко свърши на секундата. Той спря да ме търси, спря да звани и да пише.Беше 17 Май.За последно чух гласа му тогава. Опитвах се да не чувствам но се получаваше. Исках да не страдам, нямах сили тъгата просто ме упояваше.Болката ми отнемаше всичко.Нямах воля.Просто болеше.Изчезвах с болката.Само спомените ме мъчеха,защото знам, че спомена е само спомен. А спомените не се връщат.Остават зад мен далечни и непознати..все по непознати, избледняват...Едно старо, недоживяно минало... чието бъдеще е загубено, пожертвано, изтрито..

Една пронизваща болка... която никога не отминава... Една специална усмивка, едно топло чувство, един вечен пристан - заличени... Завинаги...сърце, изгарящо от болка, молещо за пощада, викаше ге... но той не чуваше!Това сърце, което той разтуптяваше и спираше в един момент...Това сърце, което ще догори без любовта му...Моля се на Господ през сълзи, с пресипнал глас да го върне!Миг да ми дари с него, да мога да го обичам още малко!Но светлинка не виждам... никакъв лъч надежда...

!Чудя се как това сърце има сили да бие още?
И не знам как намирам още сълзи да плача?Болка вляво... силна, непрестанна, изгаряща..Когато разбереш колко много обичаш някого, а той вече не е до теб и прегръща друг... когато сякаш земята се е отворила и небето се раздира от дъжд и гръмотевици и няма къде да се скриеш... когато знаеш, че не трябва да е така, но не можеш да се сърдиш, да мразиш, да забравиш, защото обичаш и сърцето ти не го позволява... когато разбереш, че колкото и време да минава не ти става по-добре и спомените не избледняват. не... спомняш си всичко, всяка дума, всяко чувство, всяка целувка, всяка усмивка и поглед. когато заспиваш нощем със сълзи на очи.когато си мислиш за него и почти можеш да го усетиш, но знаеш, че той не е до теб... когато се питаш къде е сега? С кого е? Какво ли прави? За какво си мисли? Как се чуства? И че няма как да знаеш...Когато вървиш по улицата и си спомняш за всяко място, на което сте били и сърцето ти започва да бие ускорено - защото обича, защото си спомня, защото го боли... Когато вече не изглеждаш същият човек и не успяваш да обясниш на никого какво ти е и как се чустваш, защото никой не може да те разбере наистина...

Когато непрекъснато си заобиколен от хора, но въпреки това никога не си се чуствал по-самотен и по-тъжен... Когато няма светлина в края тунела за да продължиш, но няма и път назад... продължаваш живота си, но той вече не е същият и не виждаш смисъл в нищо.... когато познаеш истинската любов, но разбираш, че тя е несподелена, чустваш се като ангел без криле - достатъчно истински, но неспособен да полети...

Съжалявам за всичко,
за всичко, което съм,
за всичко, което чувствам,
съжалявам...

Няма кой да ме чуе. Никой не ми вярва. Не бях чувала и дума от него до преди 2 седмици. От 17 Май насам аз не съм същият човек. Не се храня, не спя. Само ходя на работа, пуша и плача. И ..започнаха другите ми проблеми..здравословни. Ходих къде ли не..и накрая за десерт ми сервираха, че имам рак,казаха ми че е възможно от стреса който съм изживяла.

Исках да говоря с него. само с него.и се престраших да му пиша. Той пак не ме разбра. Видях се с него за час. Той говореше само за себе си и за болката която съм го накарала да изпита. А не видя тъгата,болката и отчаянието в очите ми. Трябва да започна химиотерапия ала уви не мога не искам. Искам той да е до мен,имам нужда само от него. А той дори не иска и да чуе.

Видях се с него преди 2 дни оттагава не съм спряла да плача, не съм яла не сам спала само плача толкова ме боли толкова много разяжда ме. Моля някой да ми даде съвет имам нуджда някой да ми каже как да се справя с това.

Как? Как да продължа да се боря за живота си след като смисъла на моя живот го няма.Как?