Изхвърлях фасовете от пепелника на колата и забелязах следи от оранжево червило. Никога не съм ползвала такова.

Асен понякога излиза без мен. Все ми казва, че не може да се откаже от срещите с колеги – без съпруги и приятелки. Винаги знам къде отива – оставя ми даже телефонен номер. Веднъж звъннах, а оттам ми отговориха: „Асен отиде до денонощния...“. След минута мъжът ми ми се обади. Тогава още не знаех, че така лесно може да си създадеш алиби с помощта на услужливи колеги. А и не подозирах нищо. За пръв път се усъмних една вечер, когато Асен излезе с кучето, а аз реших да напазарувам. Внезапно забелязах съпруга си – говореше по уличния телефон. Не ме забеляза. Тормозих се два дни и накрая не се сдържах – попитах защо телефонира от автомата, вместо от къщи. Той просто вдигна рамене и заяви: „Припознала си се...“

Позволих му да ме убеди, че няма нищо съмнително – много исках да му вярвам. И беше така до деня, когато от закачалката в коридора падна неговото яке. Докато го вдигах, нещо изпадна от джоба – бяха ключове... не от нашия апартамент. Асен веднага обясни: „Мишо ме помоли да му наглеждам къщата, докато е на почивка.“ След два дни срещнахме брата на Мишо – попитах го кога се връща брат му и защо е чакал октомври, за да излезе в отпуск... Той аха да отговори – и се спря, защото Асен му направи някакъв знак. А аз разбрах колко заслепена съм била – всичко се подреди: ключовете, фасовете в колата, телефонирането от улицата (явно не смееше да използва дори мобилния си, за да не го проверя). Чувствах се обречена и виждах във всяка млада жена любовница на мъжа ми.

През следващите дни се държах като умопобъркана. Вечер започвах разпита: „Коя е тя? Къде се срещате? Защо ми причиняваш това?...“ А той само повтаряше: „Няма друга жена – дори и да е имало, всичко вече е приключено.“ Асен сякаш не разбираше защо имам някакви претенции към него. Не исках развод, мечтаех – наивно, че всичко ще се оправи. Дори две-три седмици се заблуждавах, че съпругът ми се променя: връщаше се рано, излизахме на разходка, на кино. Реших да го допусна отново и в леглото си. Правех всичко възможно, за да може интимният ни живот да бъде по-разнообразен. Мислех си, че ако стана по-добра в секса, той няма да търси други жени.

Споделих с моя приятелка, която познаваше Асен от училище. „Затваряй си очите – ми каза тя. – Нали ги знаеш мъжете, няма някой да не кръшка, но щом се връща при теб, значи иска да сте заедно.“ Думите й ме шокираха – какво значи това? Нима трябва да се примирявам и да толерирам „невинните“ изневери, защото и другите жени правели така? А ако не приема и поискам развод? Какво ще кажа на родителите си, на колегите си? Как ще продължа да живея без него? Може би трябва да поизчакам – все пак беше толкова добър, чувствителен мъж...

Не се реших да разговарям с Асен. След месец колебания, един ден си събрах багажа и отидох при родителите си. Вече година живея с тях. Никой от нас не подаде молба за развод. Асен казва, че чака да „ми дойде акълът“. Но когато се разпространи вестта за нашата семейна криза, няколко „добронамерени“ особи „подправиха“ случая с подробности. Научих, че съпругът ми е имал цял харем – и не е търсил надалеч: колежки, съседки, дори наши общи познати – което беше голямо унижение за мен. Не разбирам защо ми сториха това. Знам, че не е хубаво да го пожелавам на другите, но мечтая да се окажат на моето място – да страдат както аз сега. Мисля дори да си отмъстя по подобен начин, но засега не събирам кураж....