Не помня откъде идвах и защо бях така подранил за срещата с Васето, Венци и Савата. Намирах се на телефоните при ректората. Часът беше към 17 и до 18:30 имаше много време. Беше бая топличко – типично за средата на юли. Бях с 3/4 сиви панталони и бяло синя хавайка на корабчета, като оная дето носеше пича от реклама на мастика Пещера. Сбирката както обикновено беше уговорена за кино Одеон (бивше Дружба) дето се намира на Попа. Е как да убия оставащия час и половина чудех се аз. 15 минути щяха да отидат за да стигна пеша до уреченото място а после... Отсреща срещу телефоните имаше няколко будки за фъстъци, вестници и т.н.
Погледът ми се спря на павилиончето за хотдоци и катми. Бая се почудих дали да не взема да хапна един хотдог. Не че бях много гладен, но диетата ми вървеше добре, бях смъкнал няколко килограма и спокойно можеше да си позволя да убия малко време мляскайки мазния сандвич. В интерес на истината доста се почудих да го ям ли или не. В крайна сметка реших – ще го ям ;). Пресякох нахакано пешеходната пътека и се наредих зад човека който в момента си чакаше поръчката. Зад мене нямаше никой и когато дойде моя ред, забелязвайки че сме сами с момичето което продаваше и че тя е доста симпатично парче реших да я заговоря.
Изломотих някаква тъпня от сорта – Не ти ли е много топло, край тоя горещ котлон в тая жега. Не очаквах да стане нещо, още повече, че девойчето доста грубо ме беше попитало за поръчката “кажете”.
Изненадах се обаче когато тя отговори “ужасно е – мозъкът ми завира направо.” и се усмихна тъжно. Боже колко чаровна беше тая тъжна усмивка. Направо стомаха ми се сви. Казах и че тая работа не е за такова топло време на което тя отговори че ще се маха.
Питах я дали не сме се виждали някъде, защото ми се струва адски позната и дали случайно не учи във ВМИ.
Отговора и на 2-та въпроса беше не. Хотдога ми беше готов и като не можах да измисля какво повече да кажа благодарих и си тръгнах. Моментално съжалих. Мамка му та тука 100% бяха припламнали искри. Тръгнах по Левски пеша към Попа дъвчейки замислено хотдога. Започнах да се чудя как да се върна и какво да направя. Да и кажа че ми е върнала повече пари...?
Плоско беше, а и щеше да е някак си неестествено.
1000 пъти съм се убедил, че дори и най-тъпото и безидейно действие е оправдано щом става въпрос да опиташ да се сближиш с момиче което смяташ, че те харесва. И че ако наистина те харесва няма да е фатално дори да изръсиш тъпотия.
Човешката глупост обаче е безкрайна и въпреки, че отлично се бях убедил в горното – досрамя ме и не предприех нищо. Твърдо реших обаче, че на другия ден ще се върна и ще свърша мръсната работа.
Скова ме обаче адски страх. Та нали тя каза, че ще се маха. Ами ако точно днес е последният и ден?!. Ауууу...
Убих някак си времето до срещата и се видях със споменатите трима друзя. Естествено разказах им случката със свито сърце и после разговора премина в друга плоскост.
Едвам изчаках следобеда на следващия ден. Отидох до ректората с треперещо сърце. Погледнах към павилиона с катмите. Беше някакъв тип от мъжки пол. Нееееееее..... Махнала ли се беше?!. Пак ли беше проработил прочутия ми карък?! Какво да правя. Да отида и да го питам за момичето от вчера. И той евентуално да и каже после.
Дали нямаше да е излагация на отчаян човек?
Реших да заложа на вероятността тя да работи на смени и да опитам пак на другия ден. Е отидох. Небеса – там беше. Стоеше на 10-ина метра от павилиона си до сергията на една нейна колежка продавачка на слънчеви очила. Пресякох пешеходната пътека развълнуван чудех се как да и напомня за себе си. Дали изобщо ме помни. Какво да и кажа как да действам?
Махнах и отдалече и и се усмихнах. Тя също се усмихна. Пак тази обезкуражаваща усмивка. Стори ми се че тръгвайки оная от очилата и каза: “Тоя дето те познава”, а моята мацка отговори – “да бе... той сигурно познава цяла София...” и тръгна към мене. Доста далече бяха и предполагам че процента да съм си внушил всички тези думи е огромен, поне със сигурност е по-голям от 50, но и до ден днешен продължавам с убеденост да си мисля, че наистина си казаха тези неща.
Каквото и да си бяха казали девойчето дойде, влезе в будката и зачака да и поръчам. Никак не бях гладен, но и заявих че искам катма.
Преди да почне с приготовлението обаче реших за разчупване на атмосферата да и поискам химикалка. Химикалката наистина ми трябваше. Мислех да се обадя на Вальо от познатите ви телефони на ъгъла на ректората. Трябваше да ми продиктува един адрес, които да запиша. Момичето любезно ми подаде химикалка. Казах и че отивам до телефоните и след 2 минути се връщам да и я върна и да си взема катмата.
Разменихме си по усмивка и аз тръгнах. Явно планът ми работеше добре. Вече не бяхме напълно непознати. А и бяха прехвръкнали няколко усмивки и най-важното момичето очевидно ме помнеше...
Докато пресичах трескаво мислех как и какво да и кажа за да и взема телефона. Нищо не успях да измисля. Разговора ми с Вальо приключи бързо и трябваше пак да мина по пешеходната пътека.
Нарочно ходех бавно... Айде - викам си – умен си, измисли нещо, шашни я покажи че си интелигентно копеле. Бъде готин, забавен и самоуверен. Бъди мъжкар – вземи и телефона и си тръгни с кеф.
Обаче пътеката свършваше вече, а тъпата ми кратуна не раждаше нищо.
Айде бе глупак, айде мисли бързо. Не и не. Не става... Нямаше никой на опашката, катмата ми беше готова и ме чакаше на тезгяха да си я взема. Протегнах ръка да върна химикалката. Честно казано не бях решил още как да действам, но нямаше да се откажа – бях взел решение вече. Момичето обаче заговори първо. “Та значи учиш в МЕИ а?”. “Не” - викам и – “не съм казвал такова нещо”. – “Ами аз значи грешно съм разбрала миналия път” - каза тя.
Тогава думите сами се изплъзнаха от устата ми. Както ще се убедите не бяха нито забавни нито интелигентни... Но какво да се прави...
Успях да промълвя – “искаш ли да ходим на кафе”. Мале колко тъпо, леле колко плоско... как може да съм такъв тъпанар. Момичето ме погледна и каза – “кога днеска ли?”.
Оооо облекчение страшното беше минало. Успокоен казах – “Не.Утре. Става ли?” Тя се замисли и каза. “Утре съм на състезание, но може да се разберем нещо за по-късно”.
“Ами телефон ще ми дадеш ли за да ти се обадя.” “Да” - каза тя. – “Имаш ли на какво да го запишеш”. Извадих един билет от маршрукта, и до днес си го пазя между другото. Как се казваш питам. Тя си протегна ръката – “Красимира. А ти?” – “Траян”. Тя ми подаде химикалката и с треперещи ръце написах Краси, но с такива дебели и криви букви, че билета свърши и пренесох Мира на други ред. След това криво ляво записах и GSM-a който ми продиктува. Още треперех целия Но душата ми сияеше. Ураааааа. Ураааааа.
Взех си катмата казах чао набързо се изнизах олюляващ се от вълнение. Чаках час по скоро да остана сам и да се насладя на постигнатото. Боже колко бях радостен. Не знаех къде да ходя. Завих към парламента, задъвках бавно кльопачакта. Не знаех къде бях тръгнал. Трябваше ли да ходя изобщо някъде или просто е така си крачех.
Не ме интересуваше нищо. Постоянно си повтарях на ум Красимира, Красимира. И си представях тая неповторима нейна тъжна усмивка.
След малко срещнах Жожо – похвалих му се. Той каза – “сега започва трудното”. Пък аз си помислих – “сега започва лесното ;)”.
Не знам колко съм се мотал и колко време съм загубил опиянен от мисълта за Краси. Само знам, че на следващия ден и се обадих от квартирата на Митка в студентски град. Използвах неговия GSM щото аз нямах. Между другото бях разбрал, че Краси живее в студентски град и учи в НСА специалност гребане. Това не бива да заблуждава – беше доста фина. По-късно разбрах, че тя се занимава с Академично гребане, при което се набляга на краката и затова не се получава характерния мощен гръб. Слава богу гръбчето и беше супер. Та така обадих и се телефона на Митака. Разбрахме се - 9 часа на спирката пред зимния дворец. Междувременно се изсипа страхотен дъжд и времето захладя. Като по поръчка обаче в 9 без нещо спря и въздуха беше свеж и пречистен. Удари 9 – започнах да се оглеждам – Краси закъсняваше. Дано да е само в рамките на стандартните 15 минути... минаха 5,10 минути, започнах да се притеснявам.
Почнах да се чудя дали момичето от спирката, което ме зяпа не е Краси и дали просто не можем да се познаем. Дали не ми прави номера да види дали ще я позная. Хм странни мисли ми минаваха през главата... Тъкмо се бях вглъбил и чух гласчето на моето момиче.
Току идваше – страхотна беше. Косата и беше леко мокра, и чуплива, но не къдрава. Точно от тоя тип прически които не се срещат често и които ме подлудяват. Да – момичето определено си струваше. Твърда десетка по десетобалната.
Няма колебания. НИКАКВИ. Почнахме да се чудим къде да ходим и тръгнахме пеша към следващата спирка на 280.
Предложих и да ходим в Ренесанс – кафенце с приятна обстановка и нормални цени. Не искаше... Защо? Щяло да има много познати от НСА, които да ни досаждат. Добра причини да не ходим. Одобрих.
Мацето все повече ми харесваше! Все пак не можахме да измислим друго място и малко по надолу завихме наляво и се завръщахме към Ренесанса. Беше приятно. Не можах да чакам повече и я попитах има ли приятел. Нямам! Отсече. Айде още 5 точки.
Всичко вървеше прекалено добре. Чак започвах да се плаша.
Разговорът вървеше гладко. Бомба ме удари направо, обаче когато каза, че в понеделник заминава за месец на спортен лагер в Несебър.
Попитах я – “момиче какво правя аз тогава с тебе?”.
Тя каза просто – “и аз това се чудя”. Стигнахме до кафето. Поръчахме си. Тя минерална вода аз бира. Бях пийнал малко у Митака и сега исках да поддържам дозата алкохол в кръвта си, за да подтисна притеснението.
Седнахме на малка маса един срещу друг. Гледах я в очите. Не можех да повярвам, че това мило същество е с мене. Тя говореше. Аз мълчах. Очите и блестяха като в ония японски анимационни филми в които малки пламъчето проблясват в зениците на героите. Прекрасна беше. Споделих и че съм нервен и че не вярвам че това се случва. Тя каза че и е много спокойно и приятно и че сякаш ме познава от години. Сподели ми неща, които мисля, че не би казала на всеки. Аз мълчах, гледах и от време на време губех връзката на това което разказва.
Просто наблюдавайки я губех представа за реалност, отвличах се и мечтаех за един друг свят. Свят на любов и щастие, на цветове и усмивки. Мисля, че се влюбих. Явно малко ми е трябвало. Казах и че и аз след около 20дни ще пътувам за морето с приятели – за Китен.
Тя предложи да мина да я видя. Казах – “да със сигурност”. Оказа се че е републиканска шампионка по академично гребане и то в 2 дисциплини... Беше зодия лъв. Веднага и казах,че мразя зодия лъв. Тя пък като разбра, че аз съм рак се пошегува, че мрази раците. Аз обаче не се се шегувах.
Наистина лъв е 100% най-гадната зодия за мене. 99% от хората от тази зодия, които познавам са нагли, егоцентрични, егоистични, лицемерни типове. Обаче в тоя момент не ми пукаше особено за зодията на тая неземна принцеса. Времето минаваше, хората си тръгваха и аз и предложих ако иска да тръгваме. Изобщо не ми се тръгваше. Просто исках да изпреваря събитията и да тръгнем преди тя да го е поискала и преди да са ни изгонили. А може би реших че е най-добре да приключим докато ни е най-хубаво. Нали така казват за спортистите – че е най-добре да се откажат на върха на славата...Краси ме попита - бързаш ли. Не ти ли е приятно. Заби ме с един удар. !
Явно беше добра в това. В крайна сметка тръгнахме. Закрачихме един до друг, попитах я – може ли да те прегърна и без да чакам отговор го направих. Стори ми се обаче нещо неестествено свалих ръката си и казах – “не ми е естествено нещо”. – “Не ти ли е приятно?!”. – “Приятно ми е, но ми е неестествено...” Изгледа ме странно и продължихме.Стигнахме пред 60 блок – там живееше.
Прегърнах я силно. Казах и – “няма да те целувам”. Не знам защо така направих. Но определено това беше прегръдка на влюбен човек – не на увлечен, а на ВЛЮБЕН. Мисля че това малко я уплаши, Отвърна на прегръдката ми, но някак студено. Кофти... Тръгна да влиза – изпратих я с поглед. Тя се обърна и се усмихна. Каза, че ще влиза след 5 минути в интернет ако съм имал възможност да вляза и аз. Отговорих и че отивам в приятел, който има и след 10 минути и аз съм в мрежата. Затичах се към Митака с намерението да му отнема PC-то за тая вечер. Митака преинсталираше Линукс ;(. Т.е. Никакъв чат не беше възможен. Влязох и му казах – “Митак, тя е прекрасна , влюбен съм трябва да чатя с нея. Слизам в Хакера – клуба отдолу”. Затичах се по стълбите и се претрепах. Много важно – не ме болеше. Имаше ли болка дето да може да ме трогне в тоя момент. Нямаше!. Седнах на един от суперскапаните компютри в “Хакера”. Левия контрол влизаше навътре та се наложи да пращам ICQ съобщенията с десния. Въведох номера на Краси. Там беше.
Заговорих я. Не знаех какво да я питам. А тя пък се бавеше с отговорите. Много се дразнех – чаках по 3-4 минути докато отговори.
Попитах я защо се бави.... Гледала едновременно някакъв филм.... Малееее. Шок. Не знаех какво да мисля. Как може. Аз не случайните чатъри се дразня като съвместяват чата с друга дейност и ме карат да чакам отговорите дълго време пък какво да кажа за моето момиче. Поговорихме малко и си тръгнах.
На другия ден беше неделя, а тя в понеделник пътуваше с влака за морето. Не поиска да с видим в неделя. Каза че трябва да подготвя багаж, едно друго и т.н. Ок – това беше разбираемо.
Прибрах се. Дойде понеделник по едно време се зачудих дали да не я изпратя на гарата. Беше ми казала, че ще пътува сама за Бургас с нощния влак в 10. Всъщност имах голямо желание да я изпратя. Помислих си, обаче да не ме помисли за лепка и да разваля всичко.
Затова не отидох. Изчаках да стане 11,30 и и звъннах във влака.
Исках да и пожелая приятен път. Телефонния звън явно я беше събудил беше сънена. Пожелах и приятно прекарване. Споделих с Митака това по-късно. Той е от Бургас и редовно пътува с влака. Каза, че много било гадно да те събудят на път, защото трудно се заспивало и времето минавало бавно. Е значи грешка бях направил. Нищо дано поне ме беше сънувала.
Така тя замина. Желанието да ходя по дискотеки ми се беше изпарило. Мислех само за нея. Други жени изобщо не ми минаваха през главата. Тя беше казала, че ще намери начин да влиза в ICQ от няой клуб там. Чаках я всяка вечер до 12-1 часа. Появяваше се на 4-5 дни веднъж и почти не ми говореше. Аз изписвах фермани, а тя отговаряше едносрично. Живеех в постоянен страх – ще я грабне някой гларус каквато е хубавичка.
Престраших се и след няколко дни и се обадих по телефона на. Казах и че със сигурност след седмица 2 пътувам за Китен, дали ако мина да я видя ще има време да ми обърне внимание. Тя каза – “разбира се че ще пием кафе”. Каза го така все едно съм и някои познат от училище или нещо подобно и просто ще излезем да се видим за малко. Така ми прозвуча. Започнах да се притеснявам още повече. Продължавах всяка вечер да я чакам в ICQ. Разговорите се развиваха по познатия начин... Ужасно дълъг ми се видя тоя месец. Два дни преди да тръгнем за морето видях офлайн месидж на ICQ-то. Беше от Краси, Пишеше – “имам предложение за тебе. Обади ми се по телефона”. Обадих и се. Каза ми. – “Защо не тръгнеш един, два дни преди твоите приятели – ще спиш при мене и после ще отидеш към Китен”. Малееее – е това се казва добра новина....Казах и – “ОК – супер”. Стегнах си багажа и на следващия ден хванах нощния бърз влак за Бургас. Всъщност базата на НСА се намира м/у Равда и Несебър.
Уговорката беше да и се обадя от гарата в Бургас преди да се кача на автобуса и тя да ме чака на отбивката за базата. В Бургас пристигнах в 8 сутринта и звъннах на мацката. Тя каза, че ще ме чака и че мислела, че няма да дойда, защото не съм и се обадил предишната вечер. Явно не се бяхме разбрали нещо.. Както и да е слязох м/у Равда и Несебър и Краси ме чакаше там. Каза ми да действам бързо щото имала упражнения да води.
Обясни ми, че тя там е инструктор на студентите от НСА, които са по-малки курсове и други специалности и които задължително трябва да минат подготовка по гребане. Та тя като добър специалист в тая област, водеше упражненията. Очевидно сега беше и избягала за малко за да ме посрещне. Оцених това. Беше малко понапълняла и много почерняла, но както и преди ми се видя прекрасна. Запътихме се към една от сградите. Тя ми даде ключ от стая 116 и каза – “влизай там и ме чакай!”. Не беше заключено. Влязох вътре. Имаше три легла.
На 2 от тях направени като спалня се гушкаха момче и момиче.
Попитах ги дали това е стаята на Краси седнах на нейното легло и ги заговорих на някакви банални теми. Тя се появи след малко попита ония 2-мата, защо не са на упражнения, седна до мене и ми каза.
“Айде влизай да се къпеш или там квото ще правиш и да ходим на плажа, че ще минат целите упражнения”.
Явно упражненията се провеждаха във водата и представляваха практически уроци по гребане. Влязох взех си душ и се облякох. Оказа се обаче, че упражненията почти са минали и трябва да убием някъде около 40 минути до началото на следващия час. По пътя към плажа имаше кафе – голям сламен чадър и масички под него + бар с няколко столчета. Седнахме на бара и Краси се заговори с момичето дето работеше в кафето и с бармана. Разговорът ни не вървеше. Всъщност изобщо не вървеше и това не беше от сега а започна още от самото ми идване. Аз не знаех какво да кажа, тя също, а когато някой все пак успееше да формулира изречение другия не го чуваше или не разбираше. Тя говореше малко тихо, а пък аз бързо. С една дума изобщо не можехме да комуникираме. Когато пък успеех да кажа нещо тя го смяташе за тъпо и ми се караше.
Подвикваше ми и сумтеше. Та това не се промени и в кафето. Там си беше по същия начин. Плюс това че музиката допълнително усложняваше чуваемостта. Освен това Краси си говореше и закачаше с момичето от кафето, което очевидно и беше приятелка, а аз висях като мокър парцал - притеснен и самотен. Чувствах се изобщо не на място. Едвам мина времето до следващия час.
Продължихме към плажа. Там на брега седеше жена на около 55-60.
Краси ми каза че това е деканката и че не трябвало да говоря много много и да не се разбира че съм външен. Седнах на пясъка с направо както си бях по къси гащи. Малко ме притесниха телата на загряващите за упражнението студенти. Повечето бяха много добре сложени - все пак спортисти бяха. Почувствах се малко неловко.
Понечих да седна на една обърната лодка стояща на брега. Краси ми се нахвърли – буквално ми се нахвърли. Изкрещя ми – “ставай веднага оттам!” Стана ми кофти. Разбрах че е забранено това, но така да ми вика – толкова грубо – не беше оправдано според мене.
Влязоха да гребат, а аз останах сам с деканката – тя на 10-на метра от мене. Не смеех да си отворя устата. Ами ако ме попита какъв съм и що не съм във водата. Както не мога да лъжа ще се оплета съвсем.
Стоях си и си траех молейки се да не ме заговори. А и тя изглеждаше страшно. Спортна натура и се държеше много строго със студентите. Преди да влязат във водата ги строи, брои ги и им говореше заповеднически и с превъзходство. Та така сума време чаках да минат тия часове. Накрая приключиха. След това трябваше да има теория. Краси да им обяснява за принципите на гребането и устройството на лодката. Теорията се провеждаше пак навън на около 200 метра по –нагоре от плажа. Цялата група студентите, краси и аз се запътихме бавно натам. Деканката не дойде – облекчение.
Докато се придвижвахме, аз ходех най-отзад и изглеждах смачкан.
Отидохме до един хамбар и извадиха оттам дълга лодка. Красимира почна да им говори. И аз слушах – интересно беше. Говореше им с авторитет и строго. Аз пък видях едно ябълково дърво с една готина ябълка Голям фен съм на ябълките. Откъснах я и отхапах мощно. За беда точно в тоя момент беше тихо и звукът се чу от всички. Краси ми хвърли мълниеносен и смразяващ жилите поглед.
Това момиче почваше да ме дразни вече. Колкото и да я харесвах а това беше адски адски много, не можех да позволя някой да ме тъпче. Все пак с жест се извиних и спрях да ям. Хвърлих ябълката.
Свършихме и се запътихме към стаята, По пътя срещахме постоянно адски много хора - повечето момчета и то готини. Спирахме навсякъде, и мадамата си говореше с всички – как било на дискотеката снощи, как било оня ден, супер било, кой се напил, как Краси била цялата в пяна и т. н. Раздразнението ми растеше.
Легенди се носят за разюздания живот на спортистите особено по лагери. Какво си мислех – ясно е. Съмнения започваха да ме гризат.
Освен това нямаше и минутка в която да съм останал насаме с моята гребкиня. Прибрахме се в стаята, тя се преоблече и отидохме на стол. Аз нямах право да ям. Тя си взе яденето и ми подхвърли с небрежен жест таратора. Не ми предложи да си взема от чушките с ориз нито от динята. Не бях гладен и щях да и откажа, но ми стана криво. Взех си без покана парче диня. Тя ме изгледа накриво. Дали беше на майтап или наистина не знам. Факт е че не ми хареса как се държа. Е лъва си е лъв. Не си дава плячката. Отново разговора не вървеше и отново не бяхме сами. Едно дете ядеше с нас. Син на жена от персонала. Краси го беше поканила с нас на масата. Детето беше готино и забавно, но така и не разбрах защо пак не пожела да сме сами. Докато мацката ядеше и взех да погледна слънчевите и очила. Бяха скъпи. Развика ми се да внимавам да не ги одраскам.
Да - не ми го каза внимателно, а раздразнено ми се развика. Била работила сума време за тях и т.н. Тогава реших. Майната и ще си тръгна.
Бая мислих дали да не се напъна да изчакам до вечерта, поне да си легнем заедно. Не знам дали щеше да се случи нещо. Естествено надявах се ако не на секс, то поне на целувки и ласки. Чудех се около 15 минути и реших – ако се случи още нещо дето да ме издразни – тръгвам. Трябваше да ходим на плаж и се надявах поне там да сме сами. За жалост всеки срещнат беше настоятелно молен от Краси да дойде с нас. Тогава издебнах един момент и и казах – Аз няма да дойда на плаж. Защо попита тя? Тръгвам си – рекох просто. Защо? Щото не мога и минутка да остана насаме с тебе! Сигурен ли си – Да казах. Изпрати ме до стаята – взех си багажа и тръгнахме към изхода. Поне дойде да ме изпрати. Естествено пак не бяхме сами.
Детето пак беше с нас. Попита какво става, къде отиваме. Краси каза просто – “Пича реши да си ходи...” Защо попита хлапето”. - “Ами иска да се среща с по-интересни хора от нас и да ходи на по-интересни места”... Погледна ме и попита – нали така. Така, казах тъжно аз!
Ще ми се да имаше начин да ме спре. Нямаше! По 200 метровия криволичещ път до изхода не си казахме почти нищо.
Настроението беше тягостно. Ще ми се да мисля, че не само моето. Тя ме подканяше да говоря, но аз не знаех какво. Толкова ми беше кофти – самосъжалявах се ужасно.
Стигнахме до края на базата, на прага на шосето. На едната страна Равда на другата Несебър. Огледах се.
- Къде ще ходиш сега?- попита ме Краси – Отивам до Несебър. Къде ще спиш? Ще се оправя не се притеснявай.
Погледнах я – сърцето ми се сви. Гласът ми трепереше, ръцете също/ Дотолкова че едвам успях да разкопчая ципа на раницата. Извадих от там малко 5 сантиметрово непрозрачно пликче. Вътре имаше обички.
Прегърнах я, целунах я по бузата. Желая ти всичко най-хубаво и приятно изкарване на рождения ден! Рождения и ден беше на 4 август, т.е. след 5 дни. Бях избирал обичките с часове. Исках да имат поне малко от нейната нежност. Мисия невъзможна – все пак бяха красиви. Тя каза – “О нее....”. Наистина беше тъжно. И на нея и стана тъжно. Стана ми приятно, че и стана тъжно. Доплака ми се.
Заприлича ми на сцена от филм, на която бих се разревал. Е не беше филм... Все пак тя не погледна какво има в пликчето, каза че не може да го приеме. Напъхах и го насила в едно джобче. Отново я прегърнах. Тя не отвърна на прегръдката ми. Чао казах. Всичко най. И на тебе чао Цецо – само си пич му казах. Детето наистина беше свежо. Извъртях се бързо и закрачих към Несебър.
Не се обърнах повече. Ще ми се да мисля че ме изпратиха с поглед. Очите ми се насълзиха. Но това е – няма начин – мъж съм.
Нагорещен асфалт додето поглед стига. Ярко, смеещо се слънце. Ясно синьо небе, две бели облачета. Хоризонта – леко размазан от маранята. Само морския мирис разваля картината от типичен американски road филм. Бял изрязан потник с мускули, сини дънкови 3/4 панталонки, кожени сандали. Един младеж мачка пътя с широка крачка – Аз. Една душа плаче – моята. Крача и мисля, мисля и крача. Странно колко е вярна приказката за гледната точка. Обичам морето, обичам слънцето, обичам топлото време. Обичам ясното синьо небе, Обичам да ходя пеша, Отивам към Несебър – любимия ми град. И всичко това се случва след 5 години суша. – 5 дълги години изпълнени с формули, алгоритми, рекурсии, стекове....
За първи път от цял век насам нямам висящи изпити, нямам проблеми с парите и съм на морето.... НА МОРЕТО СЪМ!
Би трябвало да съм щастлив. Всичко е идеално, не би трябвало едно глупаво мимолетно хлътване да може да развали всичко това. Явно може. Не само, че не съм щастлив - нещастен съм – НЕЩАСТЕН!
Ходя направо, пейзажът се мени, а мозъкът ми цикли. Хиляди пъти си повтарям – Не е само тя, тука гъмжи от жени, гъмжи бе човек.
Забрави я просто я забрави. Кажи край и това е! Да добре – прав си, чакай само за последно да си припомня хубавите моменти. Ето я на будката срещу ректората, стои изморена и се усмихва тъжно. Боже тая усмивка. Божеееее.... А после... момента в който и взех телефона... Малко неловко но много сладко..... Ами на спирката пред зимния дворец, чупливата и коса, нежното и личице... Ето ни в Ренесанса... Как сладко говори само и начина по който изговаря р-то. Пламъчетата в очите и, това ненатрапчиво червило, призрачния лак...
И пак тая тъжна уморена усмивка.... Припомням си част от думите които ми каза тогава в кафето: Ако ти не ми беше поискал телефона аз щях да поискам твоя. Мамка му какво обърках... Какво?
Ще ти кажа мой човек – целия си сбъркан. Взимаш нещата прекалено навътре. За момичето си бил просто симпатичен младеж. А ти... много бързаш, уплашил я, уплашил. Е какво трябваше да направя... да се преструвам че и тя ми е просто симпатична... Така ли?! Не знам – НЕ ЗНАМ! Е сега вече няма значение – просто я забрави! Да добре. Чакай само да си припомня хубавите моменти...
Неусетно стигам до Несебър Още съм в началото. Срещам хора прибиращи се от плаж. Разменям погледи с момичета, с който се разминавам. Всъщност изобщо не ми пука за тях. Правя го просто с цел повишаване на самочувствието. Няма ефект обаче...
Виждам наблизо булфон. Сещам се че трябваше да звънна на майка ми да и кажа че всичко е наред. Обаждам се вкъщи – гледам да изглеждам весел. Здрасти мамо, пристигнах успешно – всичко е супер. Времето е жестоко.
Сега съм в Несебър минах да видя една позната, довечера ще отида да спя у сестрата на Митака в Бургас и утре отивам в Китен. Чао и поздрави на домашните... животни ;). Успявам даже да се пошегувам.
Наистина щях да спя в Бургас. Бях предвидил лошо развитие на нещата и сестрата на Митака – Мариана знаеше че може да се наложи да спя у тях. Рак съм все пак – винаги имам резервен план. А дали това е правилно – дали е правилно винаги да имаш резервен план. Дали не е по-добре да тръгнеш с рогата напред без да предвиждащ провала. Дали това не ти дава сили да побеждаващ винаги смятайки, че няма друг изход. Май е така. Но какво да се прави – рак съм...
Часа е около 2-3 в Несебър съм. Смазан съм. Мариана днес е на работа, а после на зъболекар. Значи ще се прибере към 8-9. Т.е.
добре е да тръгна към Бургас след 7. Има няма 5-6 часа за убиване. Реших да пообиколя Несебър – да видя какво ново. Да намина до стария град – любимата ми част. Започва едно дълго ходене пеша. Дреме ми – ходенето не ме плаши... Ходя бързо обаче.. Лошо Обиколих всичко за час и половина. Ами сега.
Седнах на кея.. гледах морето.. Ах морето как го обичам... а колко съм тъжен. Все пак морската шир ме успокоява малко. Но не мога цял ден да стоя там. А и се усещам че почвам да задрямвам.. Все пак във влака не бях спал почти хич. Събираха ми се повече от 40 часа без сън. Не че има лошо да дремна, но усещам вече първите признаци на изгаряното. Все пак потника ми е доста изрязан, а аз все още съм бая бял. Отидох до вятърната мелница и там постоях малко зареял поглед в безкрая.. Реших да се върна обратно към новия град и да отида на плажа...Направих го... Легнах на пясъка както си бях с дрехите. Изобщо не ми пукаше кой какво си мисли... Гледах в небето слушах морето. Жуженето на хората бавно напевно стигаше до ушите ми. Странно е как мъката може да бъде и приятна. Често ми се случва. Изпитвам някаква странна меланхолия че съм нещастен. Времето обаче се ниже бавно. Не че имам часовник... Никога не нося, обаче усещам, че е още твърде рано. За зла беда, облаци се появяват и за нула време руква проливен дъжд. Хората се разбягват. Около мене се вдигат чадъри, тичат тълпи от измокрени люде. А аз си лежа.. все едно съм от друга планета. Къде да бягам – къде да отида...? Вече избягах откъдето трябваше... Едни чехи се придвижват към мене и успяват да скалъпят някакво изречение на английски – Питат ме дали съм добре. Е как викам им на Exelent съм направо не ми ли личи. После се усмихвам и махвам за чао. Почти целия плаж се изнесе. Останаха само лудите и лудо влюбените... Дали пък всички дето останахме не сме поразени от мъката любовна. Явно – НЕ - виждам момче и момиче да се целуват под дъжда. И на тях не им пука явно от него. На мене обаче почва здраво да ми мокрее.. Нещастен или не ставам и се запътвам към близкото заслонче. Нещо като примитивно заведение, което явно с години не работи. Прилича повече на автобусна спирка..Важното е че има покривче. Компания ми правят няколко мургави момичета и жени на различна възраст. С една дума – циганки. И те се крият от дъжда.
Какво ли правят тука – не са по бански – явно не са били на плаж... Гледат ме и си говорят нещо.. Явно ме обсъждат... Какво ли си мислят за мене. Има и такива на по 15-16 години. Те ме поглеждат по-често от майките си. Погледа им е по-различен. Не съм расист винаги съм влизал в скандали и боеве за да защитавам правата на хората да са равни. Обаче изобщо не мога да ги погледна с поглед с който бих погледнал 15-16 годишни български момичета. Някак си и през ум не ми минават подобни неща. Явно искам или не – расист съм. Това е лошо мисля си. Много лошо. Може да е минал и час докато споделях заслончето с мургавата си компания. Дъжда не спираше, но когато намаля се запътих пак към вътрешността на града. Е най-накрая спря.
Седнах на един перваз – ограда на някаква станция. Отсреща имаше сергия с касети и реших да послушам музика на аванта. Да направих го. Задрямал съм. Слава богу. Доста време беше минало. Уверих се в това от часовника на отсрещния булфон. Беше 6,30. уф още малко и тръгвам за Бургас.
Отидох до спирката и зачаках. Мале колко хора чакаха автобуса. Как ли ще се напъхаме. Дано има повече от един рейс. Няма. На 40 минути са. Идва и аз естествено съм сред тия, които не успяват да се качат. Как ме виждате в тоя момент да се конкурирам с лакти. За 50 см автобусна площ. Идва следващия – пак същото. Тогава решавам да надхитря системата и да използвам яките си крака за да стигна до стария град – до първата спирка.
Там най-сетне успявам да се кача. Заговарям се с някаква лелка. Местна. Разговора върви гладко. Успокоявам се. След като с Краси не бяхме успели да си кажем нищо бях останал със съмнение че съм загубил свойството за водене на нормален разговор. Не бях го :). Пристигам в Бургас. Отидох и Митакови. Нагостиха ме – пийнахме по ракия и аз си легнах.
На другия ден Вальо дойде и заминахме за Китен. 3-4 дни ми трябваха за да подтисна мъката.. На 4 август се обадих от пощата на Краси. Тя си беше вече в София. Казах и честит рожден ден. Мерси каза тя. Подаръка ти е много хубав, но не мога да го приема. Защо, питам я. Ще ти кажа като се видим в София. Ок. Чао. Хм. Отново проблесна надежда у мене. Аз бях решил да не се виждаме повече, а мислех че и тя. Явно обаче щяхме да се видим все пак. Реших да се опитам да изкарам хубаво море, като тайно си оставях прозорче в душата, че може все пак да се получи нещо като се видим в София.
Морето мина нормално. Хубаво беше. Не можах да завържа никакво перспективно запознанство с момиче. А имах ли желание....
Прибрахме се в София. На другия ден Траянчо беше пред ректората. Отидох при мацката. Целия треперех.
Поговорихме си малко. Разговорът пак не вървеше. Дума не стана за обиците.. Питах я дали иска да излезем някой ден на по кафе. Да каза тя. На другия ден пак бях при нея на павилиона. Пак същото положение. Не се чуваме, не се разбираме, разговорът не върви, тя е нервна и ми подвиква. Отивам си. След 2 дни пак я изненадвам. Каня я на разходка след работа. Отказва. Не само за днес, но и по принцип. Много е уморена, много изпити има, работа от 8 до 8.
Изобщо няма време за мене. Защо тогава изобщо ми обеща, че ще излезе с мене отново. В главата ми се ражда мисъл..
Дали не е възприела моето бягство от морето като обида?
Дали не го е приела все едно съм я отрязал?
Дали сега не ми го връща?
За да няма съмнение, че не тя, а аз съм отрязания. Да – доста вероятно ми се вижда. Е сега доволна ли си... Доволна ли си ЛЪВИЦЕ?! Само си го мисля – не и го казвам. Вече ми е ясно, че нищо няма да стане и решавам поне да си изясня ситуацията.
Започвам да я питам защо е толкова нервна, защо така ми подвиква... Защо мисли че не се разбираме и не можем да си кажем нищо смислено и свястно. Всъщност не я питах за първи път – бях я питал и миналия път, но тогава не получих отговор.
Сега обаче и тя май беше мислила по въпроса и беше стигнала до отговора – разясни ми го и мене.
Каза – аз не съм винаги така нервна и не се държа така с всички.
Имам чувството, че откакто се познаваме ти постоянно очакваш да се случи нещо. Очакваш аз да направя нещо.... Това ме прави нервна. Много бързаш все едно преследваш нещо и искаш да го грабнеш наведнъж и веднага. Не употреби точно тези думи.. всъщност не си спомням точно как го формулира, но смисъла беше подобен.
Е права беше – 100% права. Какво да кажа... Да и кажа, че толкова дълго съм търсил нещо и когато си помислих, че съм го намерил не съм имал сили да действам плавно, да чакам нещата да се развият по естествения им начин...
А кое беше естествения наачин...
За мене е един, за нея е бил друг. Все пак усетих че е права.
Помислих и за друго... Ако тя беше моето момиче сигурно и за 2-мата естествения начин би бил еднакъв, а сега не беше – значи не е тя. Значи вината не е у мене – просто момичето не беше правилното. Ммм звучи малко като приказката за лисицата и гроздето... Опитах се да и обясня защо съм бил толкова нетърпелив.
Не ме разбра. Не се и опита. Все повече ми се дразнеше. Попитах я как да се държа за да не я дразня.
Отговори ми, че няма как. Е това наистина беше 100%ия край. Казах и - Краси ясно е че нищо не става.
Аз няма да идвам и да и се обаждам повече. Имаш ли ми телефона?
Имам го каза тя. Не и повярвах. Накарах я да ми издиктува кой телефон има. Взе си GSM-a и ми прочете някакъв номер. Не беше моя. Каза че била си го записала като съм и звъннал един път.
Можело да е от булфон. Или беше така или ме излъга. Настоях да си запише истинския ми номер. Направи го. Взех и апарата и сам се уверих че го е записала правилно. Така – ето имаш ми телефона. Ще се радвам да се обадиш. Ще чакам да се обадиш.
Да бе, да – още докато произнасям тези думи знам, че няма да го направи... Тръгвам си. Поглеждам я с поглед за сбогом. Дори не се опитвам да я прегърна – само и подавам ръка.
Отново съм смазан. Както всеки път когато я видя. Добре поне, че след 3 дни заминавам за Украйна.
Дано малко се поразсея там....