Не знам как изпаднах в тази ситуация...понякога чак ми е смешно друг път изпадам в такива депресивни състояния че все едно не съм аз. Ще ми се и на вас да разкажа как някакъв си мъж ме прави на палячо за да се посмеем дружно.

Не съм от тия дето се тръшкат за всеки мъж или пък мрънкат ако с някого не се получи...всъщност отдавна не ми се беше случвало да ми пука за някои толкова че да си струва да се тръшкам. Имах си първата голяма любов,беше красиво, беше вълшебно, но за жалост тръгнахме в различни посоки и така и не стигнахме до Happy End-а.

Бях решила че съм си минала реда за любов. Това не значи, че не обичам да прекарвам времето си с мъже или пък да се забърквам в любовни истории. Кой не обича? Но сякаш винаги успявах да си опазя чувствата.

Нещо обаче този път нещата не тръгнаха по вече установения ред...Срещнах го преди два месеца (кога мина толкова време), когато дойдох да уча в Германия. В началото даже и не му обърнах внимание...изглеждаше ми твърде студен и дистанциран. Как не се сетих тогава, че точно това е комбинацията, която ще ме държи будна нощ след нощ?

В началото той идваше непрекъснато до апартамента ми за да ме вика за някои купон, за да идем до магазина...общи работи. Превърна се в най-близкия ми приятел тук. Имахме общи шеги, общи интереси...всичко беше разкошно.

Но в една прекрасна вечер, когато го видях да говори с една доста симпатична рускиня усетих онова бодване,което мисля всички жени познават...бодването на страха че някои ще ти вземе това, от което толкова много имаш нужда. Точно тогава разбрах, че за мен той не е "просто" приятел...после нещата се развиха много бързо: внезапна целувка,изпълнени с нежност нощи. Дотук добре нали...звучи като перфектната любовна история...и тогава почна кошмара.

Започна с разказа за бившата му приятелка и за това колко го е наранила. Думите които накараха тялото ми да се парализира бяха..."тогава реших да нямам повече връзка и да не си позволя да обичам" А аз вече бях толкова лапнала че връщане назад нямаше.

И така пред останалите, ние сме "просто приятели". Интересно как тогава да тълкувам това, че прекарваме заедно всяка свободна минута, че когато сме сами той не отлепя ръце и устни от мен, че прекарваме повечето нощи заедно...ей така по "приятелски".

Но това не е най-лошото. Това, което ме мъчи най-много е, че понякога ръцете му ме галят толкова нежно, а в очите му има онази топлина която виждаме в очите на влюбените мъже. Отношението му е толкова двузначно: В един момент ми казва "Не мога да кажа думите "обичам те", човека до мен сам трябва да го разбере" или "здрасти, нямам време сега, но дойдох при теб само за няколко минути за да видя лицето ти". След което ми казва "Не се влюбвай в мен...ще те нараня".

Един ден след едно особено бурно парти събрах смелост и му казах че го обичам.Грешка! Сълзи от моя страна, заплахи от негова..."казах ти да не се влюбваш в мен.Аз не мога да обичам."

На другия ден, изплашена от перспективата че той ще се отдръпне от мен му казах че съм преувеличила относно чувствата си и че, да той значи много за мен, но на първо място като приятел, което естествено си е опашата лъжа, но толкова ме е страх че повече няма да мога да се сгуша на гърдите му...

И така до днес..живеем си мирно и кротко с моя "приятел" ...аз го обичам, той ме чувства като приятелка. Лутам се между моменти на еуфория, когато съм с него, и моменти на пълно отчаяние когато съм сама и осъзнавам колко съм жалка. Това което ме спасява да не полудея е че притежавам достатъчно самоирония, за да се надсмивам над себе си. Само заради това съм запазила в себе си частичка гордост,която не ми позволява да падна на колене и да го моля да ме обича. А като си спомня колко силна и жизнерадостна бях, как вземах всичко от живота, как добре контролирах отношенията си с хората около мен...дали пак някога ще бъда предишната аз? Дано, защото онова момиче ми липсва...