Здравейте.

Кое е по-важно според вас, да обичаш или да те обичат? И не мога да разбера защо трябва да се примиряваме с едното от двете, всеки човек заслужава да има споделена любов.

Аз съм на 26, имам дете от бившия ми мъж, с него се разведох преди 3 години, беше побойник, но няма да разказвам за него сега. След като се разведох, работех при баща ми и един ден дойде нов колега. Любов от пръв поглед ... После разбрах, че има дете от една, с която живее вече доста години, някъде 7-8. Нямат брак, де, но така че реших, че явно нищо няма да стане.

Минаха няколко месеца, страхотно добре работехме заедно, много се разбирахме и винаги усещах, че има нещо между нас, но до там. По едно време почна да ми се обажда вечер, уж по работа и така така ... едни разговори ... Разбрах, че се е разделил с жена си.

В крайна сметка почнахме да се виждаме и  няма такава любов, никога не съм имала такава връзка, в която всичко да става толкова лесно и от самосебе си ... Той й каза за мен, после имаше разни обаждания от нейна страна, но така или иначе бяхме щастливи. И вече следват проблемите. Първо, баща ми разбра и побесня, защото каза, че връзки във фирмата не иска, щяло да пречи на работата и т.н. а и не го одобри, в смисъл много го харесва като човек, но не и за човек, който е с дъщеря му.

Второ, жена му даваше зор да се връща при него. Той няма родители, преди доста години са починали и след дълги обмисления реши, че ще се събере с нея, защото не искал и синът му да расте без баща си, като него. Кълне се, че живеят в отделни стаи и че не се разбират, сега дали е така или не, няма как да разбера.

Продължихме обаче да се виждаме и любовта ни ставаше все по-силна, но се изпокарах с нашите много сериозно, махнах се от работа, почнах да работя на друго място.

 Той непрекъснато беше до мен и ми помагаше, но в един момент аз реших, че не можем да продължаваме така, той да живее с нея, а да се вижда с мен.

В крайна сметка спряхме да се виждаме и чуваме и така вече около 5 месеца. Изобщо не съм спряла да го обичам, липсва ми всеки ден, но не съм го търсила нито веднъж.

Понякога той ми се обажда и 2-3 пъти се видяхме, при което седим по няколко часа прегърнати, дори почти не говорим, просто се радваме на това да сме заедно, дори за кратко. Той казва, че колкото и да ме обича и да му липсвам, нашите никога няма да го одобрят, а не иска втори път да си развалям отношенията с тях заради него, защото по неговите думи аз имам всичко (т.е. семейство,родители), а той няма нищо.

Отделно, започнах нещо като връзка с едно момче, направо перфектен, обича ме, обича детето ми, няма нито един недостатък, поне не е пияница, не е побойник, няма жена и т.н. НООО не го обичам, не съм влюбена, не че ми е противен или нещо, просто не искам да съм с него и така. Скъсах с него онзи ден, той много страда и на мен ми е гадно, но не мога.

И така, това е, много се измъчвам, не знам какво да мисля. Но не мисля, че трябва да бъда с човек, само защото ме обича. Никога няма да бъда щастлива, а и той няма да е, понеже ще знае, че аз не го обичам.

Вие какво мислите?