Здравейте,

Този сайт е наистина страхотен. Често съм се справяла с проблемите си благодарение на него и съм много щастлива, че го има!:)

Отново стоя пред един много сериозен проблем, но този път не зная как да постъпя. Ревността! Въпреки, че изчетох почти всичко по темата, отново нямам никаква идея, какво се случва с мен. Искам да ви разкажа моята история и да ви помоля за помощ.

Имам връзка с едно момче от вече една година. Още през първите месеци се постара да ми покаже, какво доверие ми гласува и колко много ме обича с цената на свободното му държание към всички останали жени. По принцип аз самата съм свободолюбив човек и уважавам личното пространство на всеки, но всяко нещо си има разумни граници. Много пъти ме е наранявал с чисто „безобидното” си държание към останалите жени в компанията независимо дали сме в заведение, на гости или в парка. То са прегръдки, целувки, пощипвания, намеци и уговорки /на моменти доста груби/ и всичко това за него е съвсем „безобидно”. Всеки път се опитвам да говоря с него, а той просто заключва, че е такъв и че просто обича да се майтапи. Да аз също много обичам да се майтапя, но в никакъв случай да си играя с чувствата на хората. Всеки един негов майтап ми е коствал част от самочувствието, увереността и доверието ми. Позволявал си е да се държи така сякаш ме няма, а понякога по-зле отчита, че съм там и дебело подчертава, че това в крайна сметка не е от значение, не му пречи.

Един от най-фрапиращите ми случаи беше, когато му казах за пореден път, че не ми харесва отношението му към една от приятелките му, че отношението му е твърде интимно и ме наранява. Каза, че нямам основание да ревнувам, а когато се видяхме след няколко дни с нея я прегърна с думите „Ела малко да ти се порадвам, защото ... много ревнува от теб”. Буквално ми падна ченето и не знаех как да реагирам на момента. Случаи от този тип колкото искаш и всеки път е едно и също.

Всеки път говорим и нищо не променяме. Аз самата се уморих да се страхувам всеки път преди да отидем някъде дали няма да си тръгна от там разтреперена от нерви и с разбито сърце. Върха беше, когато един ден ни в клин ни в ръкав сподели, че ако е искал е можел да ми изневери, но не го е направил благодарение на съвестта, която притежавал. Може би тук трябваше да съм му благодарна!?? Попитах го дали е имало наистина такъв случай, а той спокойно ми обясни, че преди няколко дни се е запознал с едно момиче към което изпитал привличане и отишли след работа да пият по едно питие. Към края на вечерта си признали, че и двамата си имат половинки и решили да си останат приятели. Не мога да ви опиша как се почувствах.

Предадена, ограбена, сама... след всичко, което бях простила и преглътнала. За първи път ми се случи да изревнувам до болка, а от тогава не съм спряла. Чувството е ужасно и ми се иска никога да не ми се беше случвало. Истината е че се чувствам разядена от ревност на моменти и не мога да се овладея. Изгубих душевния си мир и ме е страх, какво ли ще последва. Сигурно ще си зададете въпроса след като толкова много страдание ми причинява тази връзка, какъв е смисъла тя да продължава. Смисъла е в това, че същия този човек ми е показал, че може да бъде съвършено различен. Точно такъв какъвто го обикнах: мил, грижовен, сериозен, стабилен, сигурен в себе си, често съм му се възхищавала на начина по който се държи и справя със ситуациите. Просто съвсем различен човек. До момента не спирам да се чудя, как може да бъде чак толкова различен. Със всеки изминал ден все повече се замислям дали има смисъл един миг щастие да го заплащам с други три нещастие. Самата аз много се промених.

Плюх на принципи, който са ме изградили, като личност и повечето ми приятели не ме харесват такава, защото според тях буквално позволявам на някой да се гаври с мен. И аз не се харесвам такава, но нали все единия трябва да отстъпи в един момент. Нали трябва да се правят компромиси, нали любовта изисква жертви.. а аз наистина го обичам и много ми се иска да вярвам, че жертвите си заслужават, че нещо ще се промени и че в крайна сметка всичко ще се нареди, както трябва. Със всеки изминал ден обаче тази вяра намалява. С глупавото му детско държание и повърхностно отношение на моменти към живота и хората.

Уморих се от това да ме праща в облаците и малко след това да ме срива със земята. Уморих се да ровя в постъпките си за да намеря грешка и да потърся друг начин, та белким нещата се оправят. Уморих се да наблюдавам всяко едно негово движение и да избягвам ситуации с хора, които ме уважават от които мога да изляза глупачка. Все по-често търся ситуация в която да го заловя едва ли не и да приключа с цялата тази агония. Все по-често си лягам с молба да се събудя на другия ден и повече да не изпитвам нищо към този човек.

Моля ви дайте ми съвет, как да постъпя. Знам, че има начин всичко това да се промени, но се чувствам толкова объркана и блокирала, че не виждам никакъв изход.

Благодаря ви!