Здравейте!
Редовно чета историите тук и съм била благодарна на съдбата, че нямам такива проблеми, но....

Става въпрос за съпруга ми. Женени сме от 9 години, досега не сме имали кой знае какви проблеми. Когато се оженихме, бяхме млади - по на 20 години, нямахме дом, нямахме сигурна работа, аз бях студентка, но толкова много се обичахме, и тъй като бяхме от различни градове, решихме да се оженим.

В началото живеехме с неговите родители, които уважавам и обичам като свои - помагали са ни изключително много и още от самото начало ме приеха като своя дъщеря. Моите родители също много ни помагаха и така успешно завърших висшето си образование.

След като си намерихме сравнително хубава работа, излязохме на квартира, скоро след това забременях и малко по - късно се появи на бял свят сина ни. Бяхме щастливи, наистина щастливи. Винаги сме били на първо място приятели, споделяхме всичко и заедно преодолявахме всички трудности.

Отново с помощта на родителите ни, си купихме собствено жилище, малко по - късно и кола и вече със стабилни доходи, заживяхме като в приказка. Радвахме се на детето, грижихме се и двамата за него, разпределяхме всички домашни задължения.....звучи като приказка, нали? Да, приказка, но с неочакван край.

Една от колежките на мъжа ми започна да му звъни уж по работа, но ги чувах как междувременно си говореха и за други неща. Казах си - какво пък - и аз се шегувам с моите колеги, без да влагам нищо. Но обажданията станаха все по - чести, понякога и в 2 - 3 часа през нощта.... Междувременно съпруга ми се отчужди от мен, все беше изморен, дори на детето ни не се радваше вече така.

Какво ли не направих, за да го впечатля - станах още по - изрядна домакиня, смених си прическата, купих си нови дрехи и го желаех повече от всякога. Не знам и не искам да знам дали се е случило нещо повече между тях, но с времето нещата утихнаха. Въпреки, че това не ми дава мира, се примирих, защото наистина обичам този човек.

Измина доста време, през което нещата тръгнаха постарому. И сега имам чувството, че кошмара се завръща, този път с друга колежка - тайнствени смс-си посред нощ, мистериозни разговори по телефона, които води в другата стая.

Изпитвам желание да надникна в телефона му и бих го направила ако не го криеше постоянно....
Тежко ми е и се питам постоянно какво не му давам, че да го търси при други, нали винаги сме споделяли, не може ли просто да ми каже!

След толкова години, през които с много труд, с лишения и безценната подкрепа на нашите родители постигнахме толкова много, години, през които не сме си повишили тон, обичали сме се, поне аз него....трябва да сме благодарни на съдбата, че сме заедно, че се обичаме.

Вече не ми казва, че ме обича, не се заглежда по мен, както правеше преди, не ме желае....а аз незнам дали ще мога отново да се примиря!