Здравейте.
Съвсем случайно попаднах на сайта и реших и аз да драсна няколко реда. Всичко е толкова объркано в главата ми, че не знам от къде да започна. Трябва да ви разкажа всичко, а историята ми се върти около много хора и събития. Но преди да започна всичко ще ви помоля да не ме съдите прибързано.
Аз сам на 20г. и всичко започна точно преди половин година на 17 декември. Тогава се запознах с моето момче. Той е с 3 год. по-голям от мене и е човека когото адски много обичам. Между нас има наистина силни чувства, има доверие, има приятелство, имаме си и неизбежните скандалчета, които отминават твърде бързо. Обичам всичко свързано с него и е прекрасно да знам, че и той се чувства така. Проблемът идва от там, че моите родители не са особено възхитени от всичко това. Баща ми е отвратителен човек, който е накарал майка ми да страда твърде много, а сега кара и мене, тъй като просто си мисли, че може да казва къде, какво и как ще става. Не е доволен никога и винаги намира повод за упреци и скандали. Мисли си, че всичко се оправя с пари и скъпи подаръци. Просто си е такъв ...
Но повярвайте предпочитам да нямам нищо, но да има разбирателство пред това което имам сега и това негово отношение към всичко и всички. Винаги е готов да се подиграва и присмива. Смята, че е нещо повече от другите.
Майка ми, макар че е душичка и аз много я обичам, е решила че искам да прекъсна учението /аз сьм студентка/ за да се омъжа и е настроила всичките роднини и сега те се надпреварват един през друг да ме съветват.
Преди много обичах семейните събирания, сега просто ги избягвам, вече ми е неприятно да чувам едно и също всеки път. Приятелите ми се оказаха не такива за каквито ги мислех...
Приятелят е човек, който те подкрепя винаги независимо дали си прав или не. Хора един съвет от мене, не се доверявайте на всеки. Предателството много боли. Остава да ви кажа и аз как се чувствам от цялата ситуация...
Истината е, че сам много зле. Промених се за отрицателно време, отслабнах с 15кг и съм толкова депресирана, че ми се е случвало да плача по цял ден, разхождам се сама, тъжна и отчаяна. Всичко толкова ми тежи и не мога да намеря изход макар по сял ден и по цяла нощ да си блъскам главата.
Единствения човек с когото мога да си поговоря е моя приятел. Но тежката истина е, че съм поставена между чука и наковалнята. Трябва да избирам между любовта и семейството... Кажете ми възможно ли а това? Колкото и да не понасям това да бъда у нас все пак те са ми семейство, но от друга страна не мога да оставя и моето момче и да се разминаваме като непознати...
Самотна съм и наистина отчаяна. Скоро ще се побъркам, вече нямам сили и желание да се боря. Нищо не ме радва, дори когато съм с него съм тъжна, защото знам, че след час два пак ще съм сама и ще съм си у нас при сърдития поглед на баща ми и при упреците на майка ми ... Ако имате съветче или каквото и да е там пишете ми.
Ще се радвам да поговоря с някого, който не ми мисли лошото!