Искам да споделя нещо, което отдавна ми тежи, но винаги съм се опитвала да го превъзмогна. Ще се опитам възможно най-кратко да разкажа за част от живота си.

На 17 съм, родена съм в голям град, но родителите ми се развеждат още докато съм малка. Баща ми от 11 год. живее с жена, от която има 2 деца. С нея се разбираме МНОГО добре, тя е моя много добра приятелка.
Майка се ожени за един човек, ще го нарека Иван, и се преместихме да живеем в неговия град. От него майка роди две деца-на 9 и на 8 год.
Винаги съм вървяла напред за възрастта си, от малка съм се научила да се оправям сама. Иван много пъти ми е казвал, че докато съм в неговия дом, ще правя каквото той ми каже, и аз винаги съм го изпълнявала, защото смятам че е прав-все пак той ме храни и ме облича, и ме е приел в дома си.

Още от 1-ви клас започнах да пазарувам, да чистя, да му слагам и вдигам масата-бях му както той ме наричаше "дистанционното".
След местенето в новия град нямах много познати и бях много свито дете-по цял ден стоях в къщи и учех, никъде не излизах, колкото и да ме караха. Но когато станах 6-7 клас и вече имах много познати, започнах и аз да искам да излизам. И почнаха проблемите - Иван не ми даваше да ходя никъде, ако случайно ме пуснеше да излезна някъде, бях със смешен вечерен час от рода на 17:30-18:00.

В 8-9 клас исках вече да ходя на дискотеки, но докато връстниците ми правеха едва ли не каквото си искат, аз се прибирах в 11 веднъж в седмицата. Постепенно след много спорове и много унижения(когато Иван не беше на кеф ми обясняваше че аз съм торба с лайна/извинявам се за израза/ и да не си мисля, че ще стане нещо от мен, дори имаше момент в който ме караше да пиша есе "Как да не съм никой") в средата на 11 клас взе да ме пуска до 3 часа веднъж в седмицата и по час и половина-два през деня.

Това много ме тормози, а и приятелите много ми се чудят, но повечето знаят че не зависи от мен. Главната причина поради която късаме с повечето от гаджетата ми, е че те искат да прекарват повече време с мен. Но преди около 3-4 месеца, когато навърших 17 Иван ми каза, че вече съм голяма и мога да пра вя каквото искам, само да не прекалявам.

И все пак аз пак продължавам по старому, защото ме е страх че ако остана 15-20 мин повече, ще има скандал в къщи(преди ако закъснеех с 1 мин по неговият часовник, който е със 7 мин напред следваше грандиозен скандал).

Сега е лято, а аз излизам от 5 до 8(до 5 гледам брат ми и сестра ми) и веднъж в седмицата отивам на дискотека до 3. Отделно, че от 1-ви клас всяко лято си пререшавам учебникът по математика+1-2 сборника, но с това вече свикнах и даже съм му благодарна, защото сега съм много добра по математика.

Напоследък скандалите ни са свързани с брат ми и сестра ми - искам да ми помагат, и когато ги помоля да отидат до магазина или нещо подобно, по-принцип малките глезльовци ми отказват. Вчера беше ред на брат ми, който е с мноооого труден характер да оправи леглото на баща си(той сега спи в хола и му разтягаме всяка вечер дивана, защото му е топло в спалнята), но нещо го домързя, а аз не бях на кеф и го накарах. Но докато го оправяше се удари леко и се разрева, аз продължих да го оправям и му мърморих нещо, когато Иван нещо се ядоса и ме изкара едва ли не виновна, че карам синът му да свърши нещо.

Каза,че и аз на неговата възраст не съм правила това/наистина е така, но всъщност Иван реши да се редуваме да оправяме леглото му, което сега едва ли си спомня, и сигурно ще каже, че си измислям и никога не е казвал такова нещо/. Аз му обясних, че за мен въпросът е принципен, и че дори когато ги помоля да свършат нещо дребно, те не го правят. Когато мислех, че всичко вече е свършило, но брат ми продължаваше да реве, Иван дойде да провери дали не му е спукано реброто/при което мен ме напуши смях, ударът беше тооолкова лек/ и взе да ми обяснява как когато съм била малка нищо не съм правила, защото майка ми му била казвала че не ми е баща и няма право да ме мъчи толкова/това не е вярно, майка трепери пред него и почти никога нищо не му казва, тя няма думата в къщи/и едва ли не как съм тормозила децата му и съм се правила на техен родител, и съм се мислела! за много велика...

Аз си замълчах, разбира се, и го оставих да си вика колкото си иска. Сега като се прибере днес и ако не е на кеф 100 на 100 пак ще ме изкара виновна че съм се родила.

Омръзна ми да живея в тоя ад! Тъкмо когато реша че вече се разбираме и че всичко е наред, нещо става и пак ме е страх да се прибера в къщи...

Надявам се догодина живот и здраве да ме приемат да уча, и тогава вече да си отдъхна и да мога да се нарадвам на младостта си. Съжалявам ако съм ви натоварила, просто трябваше да излея поне до някъде душата си.
Благодаря, че ме "изслушахте".