Моята история е за ненормални отношения в семейството. Мисля, че причина за всичко това е майка ми. Години наред слушам, че майките винаги мислят най-доброто на децата си, затова се опитвах всячески да закрепя отношенията ни, да моля за прошка, когато не съм сгрешила, да се приспособявам, да разбирам и да прощавам, да приемам, че тя е по-особена. Но вече не мога и не искам.

Фактите - тя е с маниакална депресия, която винаги е отричала и е отказвала да лекува. Като дете все треперех в какво настроение ще се прибере, защото беше страшно, когато беше в маниакална фаза. Сега разбирам на какво са се дължали сцените, крясъците и безумните заплахи и унижения, но тогава винаги мислех, че вината е моя, все се стараех да й угодя и да не си навличам гнева й, все треперех.

Към брат ми, който е много по-малък, винаги е имала друго отношение - той е все малкият, наивният, обърканият, а аз съм винаги лошата. Когато влязох в пубертета, нещата станаха ужасни. Бях отличничка, първа винаги, вършех половината домакинска работа у дома, грижех се за брат ми, но все имаше нещо, за което да се крещи и вика по цели нощи... Майка ми беше първа приятелка с моите приятели, за тях беше много готина, защото винаги искаше да е център на вниманието...

Заради нея почти загинах, прекарах 10 месеца в болница, през което време тя разкара приятелите ми, а аз и досега имам сериозни здравословни проблеми.

Баща ми почина много рано, той беше кротък и не се месеше, така че аз отнасях бурите и скандалите сама. На 18 години заминах в чужбина - хванах се за първата стипендия, която се появи, само да съм по-далече от тормоза. С много лишения и трудности завърших, поех си пътя, имам хубава работа и семейство. Винаги съм се грижила за тях с брат ми, пращала съм пари, винаги, когато мога, независимо колко трудно ми е било на мен. Брат ми имаше дългове от хазарт, плащах и тях.

И все си казвах, че някой ден тя ще ме приеме такава, каквато съм, ще престане да се сравнява с мен и да ми казва непрекъснато колко съм такава и онакава... Когато съм споделяла лични неща, винаги ги е обръщала срещу мен или използвала да ме злепостави пред близки... Но не преставах да се надявам, че ще ме заобича и ще можем да бъдем като останалите майки и дъщери.

Така че преглъщах това и онова, само мир да има. Преглъщах, че говори зад гърба ми със съпруга ми и му разказва пълни измислици, с които ме злепоставя и ми създава проблеми, че се оплаква на приятелите ми от мен, докато ми е на гости и аз правя всичко възможно да й е добре, че се меси и налага, че прави сцени, когато не стане нейното, че непрекъснато рови миналото и ме обвинява за неща, които съм направила, като съм била на 10 годинки...

Но синът ми беше в България за Коледа и като се върна, ме попита вярно ли е, че съм й посягала, че съм освидетелствана за луда, че не държа на семейството си, че съм фалшифицирала резултатите от изпитите си, за да вляза в гимназия... Страшно ме заболя. Той е тинейджър, трудно е с него и сега само това ми трябва...

Как да обясня на детето си, че баба му лъже??? Той самият ме пита защо майка ми говори така за мен и все ме изкарва черна и зла. Как да му отговоря???