Истински истории
Rozali.com » Истински истории » Родители
Нашия живот или желанията на родителите му
От: Рина, 18.09.2007
Здравейте,
Бих искала да споделя с вас моята история.
Аз съм на 26г., не съм омъжена но живея от 2,5 г на семейни начала с моя приятел. Заедно сме от 8 години. За сватба не настояваме нито аз нито той, макар, че ми се иска и това да ми се случи някога.
Сега и двамата работим и не сме притеснени финансово, но през първите почти 2 години от нашето общо съжителство аз бях поела финансовите тежести, той имаше проблеми с намирането на хубава и добре платена работа. И сега не е върхът, но е добре, аз и не искам повече. Достатъчно ми е, че вече на заплата ми дава пари за сметките и за храна, дори понякога и за спестяване. Когато решихме да заживеем заедно, смятахме да излезем на квартира. Тогава обаче почина баба ми и моите родители ни дадоха апартамента и. Добре че стана така, защото ако бяхме излезли на квартира, не знам дали щяхме да успеем да се справим финансово, а и дали щяхме да останем заедно. Моите родители не са богати, обикновени хора са, но цял живот много са се трудили и всяка стотинка е имала огромна стойност. Живели сме няколко години и в чужбина, баща ми беше на работа там и всички отидохме с него. Успяхме да спестим пари с които като се прибрахме си купихме по-голям апартамент, кола и вила.
Ценим много това което имаме, защото всеки от нас е работил много за всяка спестена паричка, аз и брат ми сме помагали с каквото можем, мили сме тоалетни и т.н.
Неговите родители вечно “нямат”. И двамата работеха с добри заплати, но някак парите изтичаха между пръстите им всеки месец. И това е още от както се познаваме. Преди живееха с баба му и дядо му, но си развалиха отношенията и ги изхвърлиха на улицата като мръсни котета за по-малко от месец. Те се изживяват като някакви бохеми, живеят ден за ден и нямат 1 стотинка спестена, или нещо зад гърба си което да кажат че са постигнали в този живот. Като наследство им дадоха само една порутена къща без баня и тоалетна, но на хубаво място - почти в центъра на София. Направиха си нужното за да могат за живеят в нея баня, тоалетна, кухня...
Те все нямат, но не пропускат да отидат на море всяка година, да си купят пиене и мезе, или да отидат на гости на приятели. Преди години пък ходеха всяка година по екскурзии в чужбина, но както и да е. Лошото беше, че той на примера на собствените си родители, знаеше само такъв начин на живот, пет лева да има в джоба си ще ги похарчи, без мисъл за утрешния ден. Мисля, че за толкова години успях да го променя малко, но едва ли е изцяло.
Аз съм много пряма и не обичам да лицемернича, за това преди много години обясних на мъжа ми, че аз тия хора не мога да ги уважавам като родители, те никога не са се грижили за него в истинския смисъл на думата. По-скоро той винаги се грижи за тях. Нищо не са направили в живота си, с което той да се гордее или да може да каже – “това е от родителите ми”. До 10-11 годишна възраст го е гледала баба му, те са си живели живота. От купон на купон, от екскурзия на екскурзия. Уж събирали пари за да си купят жилище, но видиш ли инфлацията в ония години ги изяла и остатъка те решили да изпият и да изядат, пък за утре, да мисли някой друг. Той разбира се не остана доволен от изказването ми, но явно оцени честността ми и някак го преглътна. Казах му че заради него, ще се държа добре с тях и няма да ги обиждам за това че за мен те са едни егоистични и безразсъдни хора, не способни да се грижат дори за себе си. Но да не иска от мен да ги обичам и да им угаждам. А той ги боготвори и ги носи на ръце. Убедих се че приказката “колкото по-лош родител си, толкова повече те уважават и обичат децата ти” е вярна. Колкото повече те нехаят за него, толкова повече той трепери над тях. Ходи при тях всяка събота и неделя, води майка си на кафе, до пазара, до някой магазин, свърши им някоя работа вкъщи и така след няколко часа се прибира, а от мен очаква да съм доволна... Ами не съм доволна! Напротив вбесена съм, те го използват, във всякакъв смисъл, а на всичкото отгоре ми ядът от почивните дни, вместо да е с мен, той ходи да я развлича. Много разправии и ядове на тая тема, но отговора винаги когато повдигна въпроса е “Е, какво искаш сега? Да се откажа от родителите си ли?”.
В същото време, когато има нещо да се свърши в “нашата” къща на помощ се викат моят баща и моят вуйчо, които и посред нощ стават и тръгват без да задават въпроси. А на неговите родители се поднася само част от информацията и то така че “да не се притесняват”. Например: преди време той катастрофира (леко слава Богу), на 10-та минута след това на път към него бяха вуйчо ми и брат ми, а неговите родители бяха информирани за случката едва след около седмица. На въпроса ми защо не им каза? Отговора беше “е, за какво да им казвам, само да се притесняват?!”. Е, добре бе, джанам, значи моите могат да се притесняват и да летят като линейки, ама ония да не ги притесняваме, щото ще им нарушим душевното спокойствие?! Докато живееше с тях, всяка вечер ми обясняваше, как вече не може да ги понася и как не иска да се прибира преди да са заспали, от както живеем заедно изведнъж страшно се заобичаха, не могат да живеят един без друг и не мога да ги разделя.
Както и да е, отклоних се – извинете ме.
И така мъжът ми няколко години, се опитва да продаде мястото със съборетината, за да могат да си оправят живота.
Преди около 3 месеца най-после се продаде. За мястото взеха добра сума, предвид апетитното място на което се намираше. Парите горе-долу стигат за 3 нормални апартамента. И тук за мен започнаха проблеми от ново естество.
Изведнъж тия хора се промениха до неузнаваемост. От едни прости, повърхностни и елементарни същества, те изведнъж станаха много важни с висок стандарт и ПАРИ! Започнаха да се мятат на всичко като не виждали. Те са от хората дето са на принципа: ще си купя еди какво си, като на еди кой си. Не че им трябва, ама като еди кой си го има и аз ще си го купя..! Един ден чувам: “Ще си купуваме апартамент, харесали сме си един четиристаен в Люлин..” – онемях!! Та те са двама души, за какво им е 4-стаен?? Питам го – той ми отговаря “еми така са си решили”. Слава Богу, успях да го убедя че това е ужасно неразумно,че е много скъпо, че двама души (бъдещи пенсионери) нямат нужда от такъв апартамент, и че това го ощетява пряко, като се има предвид че уж половината от парите щяха да бъдат за него. Имаше още много изцепки от този сорт, някои успях да предотвратя, други не. В крайна сметка си купиха апартамент в Люлин, но двустаен, естествено чисто нов, защото те не могат да живеят в стар блок (нали идват от двореца Врана...свикнали са на лукс хората). Обзаведоха го доста безвкусно, но пък скъпо за сметка на това. На мен не ми се разреши да имам отношение към това, не че аз исках.
От всичко най-много ме вбесява това, че те не му дадоха някакъв дял от сумата с която той да разполага сам или двамата, ами взеха парите и сега те решават какво да му купуват или той ходи и се моли като просяк за всяко нещо. А ако не беше той, още щяха да си седят в оная дупка...!!! Да, купиха ни кола (до гроб трябва да сме им задължени!) и му изплатиха заем който беше теглил преди години и доста го дърпаше назад. Преди нещата да се подредят така, с него правехме планове когато му дадат неговата част от сумата, ще си купим по-голям апартамент от този в който живеем сега, защото правим опити за бебе и се надяваме скоро да ни е нужда и детска стая, с останалите пари – ще помислим за малък бизнес или просто влог. Но не! Оказа се че трябва “да се обосновем” пред тях за какво са ни парите и тогава те евентуално ще му ги дадат. Но нещата не свършват до тук, оказа се също така, че те ще му дадат пари за нов апартамент само АКО той е в Люлин, иначе може и да се разминем с мечтата си!! Представяте ли си?!
Моите родители винаги са ми били голяма опора, финансово не, защото съм много самостоятелна и от както съм започнала да работя, не съм им искала пари, понякога ни правят подаръци за дома, но най- вече са до нас, и помагат както могат и когато трябва. Дадоха ни покрив и шанс да бъдем семейство, това ми е достатъчно. На тях разчитам и живот и здраве да ми помагат за бъдещо бебе. За това и искам новия ни апартамент да е близо до тях и до баба ми и дядо ми. На неговите безотговорни родители не бих поверила детето си, а да не говорим че баща му обича и да си попийва често, особено от както е пенсионер.
Не искам да го карам да избира между мен и тях, но на моменти имам чувството че те ме оставят без избор. Колкото аз искам да сме независими и самостоятелни, толкова те се стараят да го държат в зависимост. И вечно да имаш чувството че трябва да си заслужиш помощта им. Дразня се че не го правят безкористно за единственото си дете, както според мен би трябвало да прави всеки родител, а все има някаква уловка или условие което трябва да изпълним. Нормалните хора правят всичко само и само детето им да е добре, да му осигурят нещо, да помогнат, а тия хора гледат само себе си. Да не говорим че едни събрани пари, когато се харчат без сметка, изчезват много бързо... и пак ще го оставят без нищо.
Аз не съм меркантилна, никога не ме е интересувало колко пари имат и дали аз имам полза от тях, но тук не мога да остана безучастна, защото и моето и неговото, и на децата ни бъдещето зависи от действията им сега.
Моля ви да ми кажете, като хора с повече опит, дали аз не бъркам някъде и дали това което правят тези хора е нормално? Ще се радвам да прочета вашите мнения, Благодаря.
Бих искала да споделя с вас моята история.
Аз съм на 26г., не съм омъжена но живея от 2,5 г на семейни начала с моя приятел. Заедно сме от 8 години. За сватба не настояваме нито аз нито той, макар, че ми се иска и това да ми се случи някога.
Сега и двамата работим и не сме притеснени финансово, но през първите почти 2 години от нашето общо съжителство аз бях поела финансовите тежести, той имаше проблеми с намирането на хубава и добре платена работа. И сега не е върхът, но е добре, аз и не искам повече. Достатъчно ми е, че вече на заплата ми дава пари за сметките и за храна, дори понякога и за спестяване. Когато решихме да заживеем заедно, смятахме да излезем на квартира. Тогава обаче почина баба ми и моите родители ни дадоха апартамента и. Добре че стана така, защото ако бяхме излезли на квартира, не знам дали щяхме да успеем да се справим финансово, а и дали щяхме да останем заедно. Моите родители не са богати, обикновени хора са, но цял живот много са се трудили и всяка стотинка е имала огромна стойност. Живели сме няколко години и в чужбина, баща ми беше на работа там и всички отидохме с него. Успяхме да спестим пари с които като се прибрахме си купихме по-голям апартамент, кола и вила.
Ценим много това което имаме, защото всеки от нас е работил много за всяка спестена паричка, аз и брат ми сме помагали с каквото можем, мили сме тоалетни и т.н.
Неговите родители вечно “нямат”. И двамата работеха с добри заплати, но някак парите изтичаха между пръстите им всеки месец. И това е още от както се познаваме. Преди живееха с баба му и дядо му, но си развалиха отношенията и ги изхвърлиха на улицата като мръсни котета за по-малко от месец. Те се изживяват като някакви бохеми, живеят ден за ден и нямат 1 стотинка спестена, или нещо зад гърба си което да кажат че са постигнали в този живот. Като наследство им дадоха само една порутена къща без баня и тоалетна, но на хубаво място - почти в центъра на София. Направиха си нужното за да могат за живеят в нея баня, тоалетна, кухня...
Те все нямат, но не пропускат да отидат на море всяка година, да си купят пиене и мезе, или да отидат на гости на приятели. Преди години пък ходеха всяка година по екскурзии в чужбина, но както и да е. Лошото беше, че той на примера на собствените си родители, знаеше само такъв начин на живот, пет лева да има в джоба си ще ги похарчи, без мисъл за утрешния ден. Мисля, че за толкова години успях да го променя малко, но едва ли е изцяло.
Аз съм много пряма и не обичам да лицемернича, за това преди много години обясних на мъжа ми, че аз тия хора не мога да ги уважавам като родители, те никога не са се грижили за него в истинския смисъл на думата. По-скоро той винаги се грижи за тях. Нищо не са направили в живота си, с което той да се гордее или да може да каже – “това е от родителите ми”. До 10-11 годишна възраст го е гледала баба му, те са си живели живота. От купон на купон, от екскурзия на екскурзия. Уж събирали пари за да си купят жилище, но видиш ли инфлацията в ония години ги изяла и остатъка те решили да изпият и да изядат, пък за утре, да мисли някой друг. Той разбира се не остана доволен от изказването ми, но явно оцени честността ми и някак го преглътна. Казах му че заради него, ще се държа добре с тях и няма да ги обиждам за това че за мен те са едни егоистични и безразсъдни хора, не способни да се грижат дори за себе си. Но да не иска от мен да ги обичам и да им угаждам. А той ги боготвори и ги носи на ръце. Убедих се че приказката “колкото по-лош родител си, толкова повече те уважават и обичат децата ти” е вярна. Колкото повече те нехаят за него, толкова повече той трепери над тях. Ходи при тях всяка събота и неделя, води майка си на кафе, до пазара, до някой магазин, свърши им някоя работа вкъщи и така след няколко часа се прибира, а от мен очаква да съм доволна... Ами не съм доволна! Напротив вбесена съм, те го използват, във всякакъв смисъл, а на всичкото отгоре ми ядът от почивните дни, вместо да е с мен, той ходи да я развлича. Много разправии и ядове на тая тема, но отговора винаги когато повдигна въпроса е “Е, какво искаш сега? Да се откажа от родителите си ли?”.
В същото време, когато има нещо да се свърши в “нашата” къща на помощ се викат моят баща и моят вуйчо, които и посред нощ стават и тръгват без да задават въпроси. А на неговите родители се поднася само част от информацията и то така че “да не се притесняват”. Например: преди време той катастрофира (леко слава Богу), на 10-та минута след това на път към него бяха вуйчо ми и брат ми, а неговите родители бяха информирани за случката едва след около седмица. На въпроса ми защо не им каза? Отговора беше “е, за какво да им казвам, само да се притесняват?!”. Е, добре бе, джанам, значи моите могат да се притесняват и да летят като линейки, ама ония да не ги притесняваме, щото ще им нарушим душевното спокойствие?! Докато живееше с тях, всяка вечер ми обясняваше, как вече не може да ги понася и как не иска да се прибира преди да са заспали, от както живеем заедно изведнъж страшно се заобичаха, не могат да живеят един без друг и не мога да ги разделя.
Както и да е, отклоних се – извинете ме.
И така мъжът ми няколко години, се опитва да продаде мястото със съборетината, за да могат да си оправят живота.
Преди около 3 месеца най-после се продаде. За мястото взеха добра сума, предвид апетитното място на което се намираше. Парите горе-долу стигат за 3 нормални апартамента. И тук за мен започнаха проблеми от ново естество.
Изведнъж тия хора се промениха до неузнаваемост. От едни прости, повърхностни и елементарни същества, те изведнъж станаха много важни с висок стандарт и ПАРИ! Започнаха да се мятат на всичко като не виждали. Те са от хората дето са на принципа: ще си купя еди какво си, като на еди кой си. Не че им трябва, ама като еди кой си го има и аз ще си го купя..! Един ден чувам: “Ще си купуваме апартамент, харесали сме си един четиристаен в Люлин..” – онемях!! Та те са двама души, за какво им е 4-стаен?? Питам го – той ми отговаря “еми така са си решили”. Слава Богу, успях да го убедя че това е ужасно неразумно,че е много скъпо, че двама души (бъдещи пенсионери) нямат нужда от такъв апартамент, и че това го ощетява пряко, като се има предвид че уж половината от парите щяха да бъдат за него. Имаше още много изцепки от този сорт, някои успях да предотвратя, други не. В крайна сметка си купиха апартамент в Люлин, но двустаен, естествено чисто нов, защото те не могат да живеят в стар блок (нали идват от двореца Врана...свикнали са на лукс хората). Обзаведоха го доста безвкусно, но пък скъпо за сметка на това. На мен не ми се разреши да имам отношение към това, не че аз исках.
От всичко най-много ме вбесява това, че те не му дадоха някакъв дял от сумата с която той да разполага сам или двамата, ами взеха парите и сега те решават какво да му купуват или той ходи и се моли като просяк за всяко нещо. А ако не беше той, още щяха да си седят в оная дупка...!!! Да, купиха ни кола (до гроб трябва да сме им задължени!) и му изплатиха заем който беше теглил преди години и доста го дърпаше назад. Преди нещата да се подредят така, с него правехме планове когато му дадат неговата част от сумата, ще си купим по-голям апартамент от този в който живеем сега, защото правим опити за бебе и се надяваме скоро да ни е нужда и детска стая, с останалите пари – ще помислим за малък бизнес или просто влог. Но не! Оказа се че трябва “да се обосновем” пред тях за какво са ни парите и тогава те евентуално ще му ги дадат. Но нещата не свършват до тук, оказа се също така, че те ще му дадат пари за нов апартамент само АКО той е в Люлин, иначе може и да се разминем с мечтата си!! Представяте ли си?!
Моите родители винаги са ми били голяма опора, финансово не, защото съм много самостоятелна и от както съм започнала да работя, не съм им искала пари, понякога ни правят подаръци за дома, но най- вече са до нас, и помагат както могат и когато трябва. Дадоха ни покрив и шанс да бъдем семейство, това ми е достатъчно. На тях разчитам и живот и здраве да ми помагат за бъдещо бебе. За това и искам новия ни апартамент да е близо до тях и до баба ми и дядо ми. На неговите безотговорни родители не бих поверила детето си, а да не говорим че баща му обича и да си попийва често, особено от както е пенсионер.
Не искам да го карам да избира между мен и тях, но на моменти имам чувството че те ме оставят без избор. Колкото аз искам да сме независими и самостоятелни, толкова те се стараят да го държат в зависимост. И вечно да имаш чувството че трябва да си заслужиш помощта им. Дразня се че не го правят безкористно за единственото си дете, както според мен би трябвало да прави всеки родител, а все има някаква уловка или условие което трябва да изпълним. Нормалните хора правят всичко само и само детето им да е добре, да му осигурят нещо, да помогнат, а тия хора гледат само себе си. Да не говорим че едни събрани пари, когато се харчат без сметка, изчезват много бързо... и пак ще го оставят без нищо.
Аз не съм меркантилна, никога не ме е интересувало колко пари имат и дали аз имам полза от тях, но тук не мога да остана безучастна, защото и моето и неговото, и на децата ни бъдещето зависи от действията им сега.
Моля ви да ми кажете, като хора с повече опит, дали аз не бъркам някъде и дали това което правят тези хора е нормално? Ще се радвам да прочета вашите мнения, Благодаря.
