Хайде, дойде и моят ред, девойчета:-) Честно казано, търся и съвети, и критика, и различни погледи на ситуацията, в която съм.Става дума за следното- не харесвам роднините на съпруга си и това е. И то не всички, а специално майка му и баща му, с които поддържаме по- чести контакти. Живеят през няколко блока от нас- ние с него живеем в жилището, което купих с ипотечен кредит малко, преди да се запознаем. Не се запознахме в квартала, а на съвсем друго място и аз впоследствие разбрах, че така да се каже, сме съседи. Дотук добре.

Мина почти година, докато той ме запознае с родителите си, а и аз - с моите. Горе -долу по същото време / на запознанствата, имам предвид/ у нас беше узряла идеята да се опитаме да поживеем заедно. И се събрахме- той дойде при мен. Почти година роднините му изобщо се правеха, че той няма връзка. Въпреки, че му обяснявали колко много ме харесват, не ни канеха никъде, очевадно ни пренебрегваха, но специално аз изобщо не се впечатлявах от това, защото с моите близки съм в прекрасни отношения и липса на обич и внимание не съм почувствала. От разказите му за неговото семейство знаех, че по принцип отношенията в целият им род са такива- не поддържат много контакти помежду си, на никой не му пука особено, ако другият е в нужда и т.н.

Ходили сме им два- три пъти на гости/ на родителите му , имам предвид/, но през цялото време / при всички гостувания/ той, баща му и майка му винаги намираха за какво да спорят и то на висок глас. В резултат на мен главата ми гръмваше и не можех да се начудя за какво се събират изобщо, след като две думи не могат да си кажа със спокоен тон.

Според мен, на подобни събирания хората отиват за да се видят, да си поговорят, да се посмеят заедно, да се разведрят, а не да се натоварват. Много се вбесих обаче при един случай- моят глупчо получи огнестрелна рана- няма да пояснявам обстоятелствата, при които се случи това, защото няма отношение към историята. Вбеси ме, че той беше в болницата и единствено аз и майка му бяхме всеки ден при него. Сестра му, която живее в същия град и живее на пет минути път от болницата, не дойде нито веднъж.

Обади му се на 10- ия ден от инцидента и толкоз. Нито дойде да го види после, защото той още два месеца седя у дома, за да се оправи напълно, нито го попита повече как е- все пак й е брат, за бога!За сметка на това моите сестра и зет/ с които той се разбира повече от чудесно и които живеят в друг град/, моите майка и баща постоянно питаха как е, имаме ли нужда от помощ и изобщо- се държаха така, както винаги са се държали с нас. В крайна сметка, при подобни изпитания ако човек не получи подкрепа от семейството си, от кого тогава?!

Както и да е - този период отмина. Животът продължи. И не щеш ли, преди малко повече от година свеки неизвестно защо реши, че трябва да задълбочи контактите си с нас- започна да се отбива, уж пътьом, все по- често и да виси по два часа най- малко вкъщи, и то без предубеждение. Зачестиха поканите й да ходим у тях с мотива, че било срамота- толкова близо живеем, пък не можем да се видим.

Отзовахме се на още няколко покани, но лично аз прекарвах у тях ужасяващи вечери. По цял ден съм на работа, с много хора и много шум и вечерта, вместо да релаксираме всички заедно, то те си крещяха тримата взаимно нон- стоп. В края на краищата, при следващите покани за гостуване, аз си намирах причини, за да не отида. На молбите на моя образ да отидем двамата отговарях искрено защо няма да отида, а пред свеки си намирах поводи- имам да уч, до късно съм на работа, имам среща и т.н.

Тя ми се сърди известно време, после продължи с фронталната атака. Снощи се обадила на моя образ и ни поканила за тази вечер. Да, но аз отново му казах, че не желая да гостувам. И изтъкнах, че когато се срещам със семейството си, никога не го карам насила да идва с мен- той винаги настоява да дойде, защото му е хубаво и забавно и се смее много. И както аз не го принуждавам дали да идва или да не идва, така и той да не ме принуждава да се самоизнасилвам с тези идиотски гостувания.

Разбира се, сдърпахме се на тази тема, щото не съм уважавала роднините му. АЗ отговорих, че не съм длъжна да уважавам когото и да е, че уважението е нещо, което се печели, а не се дава или иска по задължение. Ок, казвам му, те са ти семейство- срещай се с тях, колкото си искаш, не ти преча. Нито съм ти пречела да виждаш сина си и бившата си жена, нито приятелите ти. Но, продължавам, бъди така добър, да не се опитваш да ме изнудваш със сръдни.

И така- чудя се правилно ли постъпвам или не. Не харесвам тези хора и считам, че не съм длъжна да общувам с тях.Не виждам смисъл да общувам с тях. Натоварвам се от общуването си с тях и не съм убедена, че трябва да се тровя защото така било редно или защото така някой очаква от мене.

В същото време по никакъв начин не преча на половинката да си се среща със семейството си и дори го насърчавам. Аз какво съм виновна, че на него не му се ходи без мен.

А?!