Истински истории
Rozali.com » Истински истории » Родители
Свекърва + мамино синче = АД!!!
От: Еве, 25.02.2008
Здравейте приятели!
Пиша тук, защото имам нужда от съвет... А може би, защото няма с кого да споделя проблемите си.
Да, приятели много - добри, верни, но... аз се срамувам да бъда отново с тях и да споделя за ада, в който живея от 2 месеца насам, защото това което ще видят е една сянка, а не силната и борбена личност, която бях.
Преди 2 месеца се преместих да живея при приятеля ми - аз съм на 22год., а той - на 30год.
До тук всико е добре, но той живее при родителите си.
В началото ми беше непонятно как така мъж на толкова години живее при мама и тате, но той ми даде някакво обяснение... май беше убедително и правдоподобно...
Преди да заживея там често му ходех на гости. Майка му постоянно ме караше да остана там за презноща, за ден-два, за повече, за постоянно... Обясняваше ми, че това би било прекрасно, че съм щяла да донеса радост в дома им и т.н. Въпреки милите й и добронамерени приказки за мен това беше недопустимо, защото винаги съм била наясно, че две поколения под един покрив винаги стигат до противоречия и търкания.
Тя и приятелят ми обаче успяха да ме убедят,все пак с него сме решили да създадем семейство, през август сватба ще правим...Ако изобщо се стигне до там.
Малко след като се преместих там /дни преди Нова година/ се започна сегашния ми кошмар.
"Свекървата" започна да вдига невероятни скандали - за глупости - защо съм пила кафе след работа с моята приятелка, защо лъжищата е отляво, а не отдясно; как може той да харчи пари за мен; как така дрехите ще са подредени така, а не иначе и всякакви подобни глупости. Попаднах в толкова смешна и жалка история! До днес понесох толкова обиди, колкото за останалите 22год. не бях...То не бях к...ва, к...ка, боклук, егоист, неграмотна и т.н., опита се да ме удари... дори с нож ми посегна - само да ме била стреснала.
При всеки един скандал аз мълчах от уважение към приятеля ми и защото все пак тя е на 72год. Но последния път не издържах - на всяка дума отговорих, за всяка лъжа отговарях с истината. Това я озлоби още повече и вече настъпи истинския ад.
Може би ще останете с грешните впечатления, че съжалявам за нещо, че съм плаха и тиха и т.н. Но не съм. През целия си смислен живот не съм допуснала някой да ми се бърка в живота, да ме обижда или да се държи лошо с мен, без да получи съответната реакция от моя страна.
В случая дълго мълчах, защото тя все пак е майка на мъжа, с когото искам да продължа живота си. Но всяко нещо има граници. Не че съм очаквала тя да се промени, да се осъзнае или нещо такова - просто изчаквах да видя дали моя приятел може да й повлияе, да я накара да спре.
Получих и отговора - НЕ МОЖЕ!!!
През цялото време той се опитваше по хиляди начини да й повлияе, така че да живеем в по-нормална обстановка, но не успя. Говори й, моли я, кара се с нея, но тя не се промени. С една дума - той направи може би всичко, което можеше да направи, за да ме защити.
А аз освен, че страдах от отношението й, ме болеше и затова, че заради мен приятеля ми си развали отношенията с нея, стигна се до там, че я удари - пак заради мен. Чувствам се ужасно зле, въпреки че съм наясно, че нямам никаква вина, и че тя сама предизвиква такова отношение.
Цялата работа е затова, че тя е много властен характер и е свикнала тя да определя живота на съпруга си и на приятеля ми. Но се появих аз и не само, че отнемам от вниманието и обичта на синчето й, но и тя вече не командва парада. Това е нещото, което я извади от равновесие. А факта, че аз престанах да търпя и отговорих - на нея - великата, безпогрешната и съвършената - я озлоби до крайност.
Това не би ме вълнувало особено много, ако не живеех в нейния дом, където аз съм никой и нямам право на нищо. Тя постоянно ми набива това в очите, прави някакви малки неща, с които да ме провокира...Дори тази сутрин беше поредния скандал - в 5.00 сутринта, защото приятелят ми снощи й използва една тенджера и естествено аз бях виновната. Но това не ми прави вече впечатление, защото е така от 2 месеца и... свикнах. Лошото е, че на подсъзнателно ниво тази обстановка, в която съм наричана как ли не, в която се говори само, за да се вдигне поредния скандал, в която недай Боже нещо да се пипне, всичко това ме съсипва, колокто и да не си позволявам това да се случи. Усещам, че нервите ми не издържат.
Рано или късно това ще даде отражение на отношенията ми с приятеля ми, ще ми писне от този "живот", ще стана и ще си тръгна, пращайки подяволите и нея и него.
Знам и решението на проблема - да се изнесем на квартира, където всичко ще е там, където го оставя, ще е по начина, по който харесвам и никой за нищо няма да ми вдига скандали. Но приятелят ми не иска...
Изтъква ми какви ли не глупави причини, предлага ми решения, отложени във времето, без да разбира, че всеки ден там е пагубен за нас. В крайна сметка съм сигурна, че ще се съгласи да се изнесем, но след време. А до тогава може би няма да има смисъл, защото няма да търпя още дълго.
И тук вече дойде и момента на прозрението - той не може да се отдели от мама. Не може да живее някъде, където ще трябва сам да праща сметките, да се грижи за дома и т.н., а не се чувства достатъчно уверен и подготвен за това, страх го е, че няма да се справи.
Знам как изглежда, но не бързайте да го нападате - все пак през тези 30год. майка му се е погрижила добре да му смаже самочувствието, да го направи неуверен и слаб - все пак така ще може тя да е това, което иска - кукловод.
Виждам, че приятелят ми не й е позволил изцяло да го смаже, въпреки всичко той е отговорен, стабилен, силен като опора. По принцип. Но на практика сега виждам, че го е страх от това, че няма да се справим...Всъщност дори не знам от какво го е страх, защото когато говорим по въпроса той отрича, изтъквайки, че ще ни е прекалено трудно финансово. Но за мен това е страх, защото в крайна сметка и двамата работим, способни и упорити хора сме и съм сигурна, че ще се оправаим...
Май историята ми стана прекалено дълга и отегчителна, за което се извинявам, но в момента не мога да подредя мислите си и затова видът на историята ми е такъв.
Завършвам с молба към вас - посъветвайте ме как да убедя приятеля си да се изнесем. Все още го обичам и съм решила да се боря за бъдещето ни, в рамките на разумното, разбира се, така че да го зарежа не е опция.
Благодаря предварително за съветите.
Пиша тук, защото имам нужда от съвет... А може би, защото няма с кого да споделя проблемите си.
Да, приятели много - добри, верни, но... аз се срамувам да бъда отново с тях и да споделя за ада, в който живея от 2 месеца насам, защото това което ще видят е една сянка, а не силната и борбена личност, която бях.
Преди 2 месеца се преместих да живея при приятеля ми - аз съм на 22год., а той - на 30год.
До тук всико е добре, но той живее при родителите си.
В началото ми беше непонятно как така мъж на толкова години живее при мама и тате, но той ми даде някакво обяснение... май беше убедително и правдоподобно...
Преди да заживея там често му ходех на гости. Майка му постоянно ме караше да остана там за презноща, за ден-два, за повече, за постоянно... Обясняваше ми, че това би било прекрасно, че съм щяла да донеса радост в дома им и т.н. Въпреки милите й и добронамерени приказки за мен това беше недопустимо, защото винаги съм била наясно, че две поколения под един покрив винаги стигат до противоречия и търкания.
Тя и приятелят ми обаче успяха да ме убедят,все пак с него сме решили да създадем семейство, през август сватба ще правим...Ако изобщо се стигне до там.
Малко след като се преместих там /дни преди Нова година/ се започна сегашния ми кошмар.
"Свекървата" започна да вдига невероятни скандали - за глупости - защо съм пила кафе след работа с моята приятелка, защо лъжищата е отляво, а не отдясно; как може той да харчи пари за мен; как така дрехите ще са подредени така, а не иначе и всякакви подобни глупости. Попаднах в толкова смешна и жалка история! До днес понесох толкова обиди, колкото за останалите 22год. не бях...То не бях к...ва, к...ка, боклук, егоист, неграмотна и т.н., опита се да ме удари... дори с нож ми посегна - само да ме била стреснала.
При всеки един скандал аз мълчах от уважение към приятеля ми и защото все пак тя е на 72год. Но последния път не издържах - на всяка дума отговорих, за всяка лъжа отговарях с истината. Това я озлоби още повече и вече настъпи истинския ад.
Може би ще останете с грешните впечатления, че съжалявам за нещо, че съм плаха и тиха и т.н. Но не съм. През целия си смислен живот не съм допуснала някой да ми се бърка в живота, да ме обижда или да се държи лошо с мен, без да получи съответната реакция от моя страна.
В случая дълго мълчах, защото тя все пак е майка на мъжа, с когото искам да продължа живота си. Но всяко нещо има граници. Не че съм очаквала тя да се промени, да се осъзнае или нещо такова - просто изчаквах да видя дали моя приятел може да й повлияе, да я накара да спре.
Получих и отговора - НЕ МОЖЕ!!!
През цялото време той се опитваше по хиляди начини да й повлияе, така че да живеем в по-нормална обстановка, но не успя. Говори й, моли я, кара се с нея, но тя не се промени. С една дума - той направи може би всичко, което можеше да направи, за да ме защити.
А аз освен, че страдах от отношението й, ме болеше и затова, че заради мен приятеля ми си развали отношенията с нея, стигна се до там, че я удари - пак заради мен. Чувствам се ужасно зле, въпреки че съм наясно, че нямам никаква вина, и че тя сама предизвиква такова отношение.
Цялата работа е затова, че тя е много властен характер и е свикнала тя да определя живота на съпруга си и на приятеля ми. Но се появих аз и не само, че отнемам от вниманието и обичта на синчето й, но и тя вече не командва парада. Това е нещото, което я извади от равновесие. А факта, че аз престанах да търпя и отговорих - на нея - великата, безпогрешната и съвършената - я озлоби до крайност.
Това не би ме вълнувало особено много, ако не живеех в нейния дом, където аз съм никой и нямам право на нищо. Тя постоянно ми набива това в очите, прави някакви малки неща, с които да ме провокира...Дори тази сутрин беше поредния скандал - в 5.00 сутринта, защото приятелят ми снощи й използва една тенджера и естествено аз бях виновната. Но това не ми прави вече впечатление, защото е така от 2 месеца и... свикнах. Лошото е, че на подсъзнателно ниво тази обстановка, в която съм наричана как ли не, в която се говори само, за да се вдигне поредния скандал, в която недай Боже нещо да се пипне, всичко това ме съсипва, колокто и да не си позволявам това да се случи. Усещам, че нервите ми не издържат.
Рано или късно това ще даде отражение на отношенията ми с приятеля ми, ще ми писне от този "живот", ще стана и ще си тръгна, пращайки подяволите и нея и него.
Знам и решението на проблема - да се изнесем на квартира, където всичко ще е там, където го оставя, ще е по начина, по който харесвам и никой за нищо няма да ми вдига скандали. Но приятелят ми не иска...
Изтъква ми какви ли не глупави причини, предлага ми решения, отложени във времето, без да разбира, че всеки ден там е пагубен за нас. В крайна сметка съм сигурна, че ще се съгласи да се изнесем, но след време. А до тогава може би няма да има смисъл, защото няма да търпя още дълго.
И тук вече дойде и момента на прозрението - той не може да се отдели от мама. Не може да живее някъде, където ще трябва сам да праща сметките, да се грижи за дома и т.н., а не се чувства достатъчно уверен и подготвен за това, страх го е, че няма да се справи.
Знам как изглежда, но не бързайте да го нападате - все пак през тези 30год. майка му се е погрижила добре да му смаже самочувствието, да го направи неуверен и слаб - все пак така ще може тя да е това, което иска - кукловод.
Виждам, че приятелят ми не й е позволил изцяло да го смаже, въпреки всичко той е отговорен, стабилен, силен като опора. По принцип. Но на практика сега виждам, че го е страх от това, че няма да се справим...Всъщност дори не знам от какво го е страх, защото когато говорим по въпроса той отрича, изтъквайки, че ще ни е прекалено трудно финансово. Но за мен това е страх, защото в крайна сметка и двамата работим, способни и упорити хора сме и съм сигурна, че ще се оправаим...
Май историята ми стана прекалено дълга и отегчителна, за което се извинявам, но в момента не мога да подредя мислите си и затова видът на историята ми е такъв.
Завършвам с молба към вас - посъветвайте ме как да убедя приятеля си да се изнесем. Все още го обичам и съм решила да се боря за бъдещето ни, в рамките на разумното, разбира се, така че да го зарежа не е опция.
Благодаря предварително за съветите.
