Здравейте!Радвам се че поне тук мога да споделя.

Винаги съм била много привързана към майка си, до толкова, че дори едно обикновено решение не мога да взема без да я попитам какво мисли. Страхувам се от нея. Само една нейна дума може да ме нарани безкрайно много. Вече съм голяма, но тя продължава да ми диктува какво да правя. Дори ми крещи понякога, когато не искам да се облека както иска тя.

Страх ме е да направя нещо, което тя не одобрява. Веднъж сгреших, не я послушах и спах с момчето, което обичах, което мислех, че ме обича, но съм се лъгала. И тя разбра. Не мога да ви опиша с думи какво ми наговори. Каза, че щяла да се откаже от мен в държавен вестник, щяла да забрави, че има дъщеря, никога нямало да ми прости. Как щяла да се чувства един ден, когато родителите на момчето, за което реша да се оженя, щели да и кажат, че не съм девствена. А аз се чувствах достатъчно зле и без това. От тогава всеки път, когато се запозная с момче, което според нейните представи не е за мен, постоянно ми казва да внимавам какво съм правела, да стоя надалеч, да не общувам с такива момчета. Дори ме кара да ги лъжа, че имам приятел.

Защо майка ми е толкова жестока с мен?Понякога си мисля, че изобщо не я интересува как се чувствам. Вярно е, че винаги ми купува нови дрехи и винаги ме е задоволявала с храна, но как да и кажа че това не ме прави щастлива. Предпочитам да нямам толкова дрехи, но да съм щастлива. Ако си мълча, изкарвам пари и не и казвам, че съм тъжна, тя ще е доволна и дори ще се хвали, че дъщеря и взима хубава заплата и дори и за миг няма да забележи, че дъщеря и е нещастна.

Казвам и, че не се чувствам добре в София, но тя отново мисли за парите. Как в родния ми град няма да взимам толкова пари. Мисля си, че тогава няма да може да се хвали. А къде оставам аз, къде остават чувствата ми?Може би иска аз да стана това, което тя не е могла, но това на мен ми струва твърде скъпо. Толкова зле се чувствам, а дори няма с кого да споделя. А когато споделя с нея тя ми се разкрещява, че съм била егоистка, че с баща ми сме мислили само за ядене и пиене, че не можела да ми търси забавления, за което не съм я молила. Как може да е такава?Разбирам, че може би и е писнало от мен като и казвам, че не се чувствам добре. Най-малко от всичко искам тя да се чувства зле по моя вина, но ако не споделя с някого трябва да го тая в себе си, а не издържам повече.

Не знам какво да правя?Понякога имам чувството, че ще се побъркам. Тя сигурно чак тогава ще се трогне. Знам че не и е лесно и че има работа, но аз не би ли трябвало да съм по-важна?

Нямам приятели, нямам никой. В мен ли е вината?Може би от десет години не съм ходила на море, а на планина-никога. Все вкъщи стоя. За разлика от колегите ми не ходя на забавления, но майка ми не го разбира. Тя смята, че трябва да живея като нея-само работа и нищо повече. Но аз не издържам вече.

Как да се справя като не виждам и един светъл лъч в живота си?