Истински истории
Rozali.com » Истински истории » Родители
За отношенията родители-деца и за обичта
От: kat_confused, 06.10.2008
Здравейте!
Няма да обяснявам колко помага тази част от сайта, защото това всички го знаят. За пръв път,обаче,и аз пиша тук.И повярвайте ми, нямаше да го направя, ако наистина нямах нужда от съвет,разбиране...вече и аз не знам точно.Просто се чувствам толкова объркана, имам чувството, че това ще ме докара до лудост.Ще ви разкажа за отношенията родители-деца и за обичта...Привидно аз нямам проблем...Или пък ще сметнете, че проблемът ми е детински, че съм едно голямо бебе, но нали всеки навсякъде обяснява колко различни са хората и че това е нормално.Та, нека да започна по същество.
Преди половин година спечелих стипендия за обучение за един семестър(4 месеца) в чужбина. Тогава бях много щастлива(и как няма да съм)...Но с напредване на времето нещата започват да се променят. Като ученичка бях в най-страхотния клас на света.Всички бяхме така близки и мога да кажа, че наистина бяхме приятели.Но знаете,завършваш, всеки поема по пътя си...или по-точно се опитва да намери своето място в света.
За щастие аз намерих своето признание-уча нещото, което винаги съм искала, в България е(а аз съм голяма патриотка) и мисля, че имам шанс да се реализирам ТУК, в любимата ми България.В университета,за съжаление, нямам много приятели, дори бих казала, че те почти липсват. Просто там конкуренцията е убийствена и имам чувството, че се отнасяме един към друг само като конкуренти, а не поне като познати,добри познати. В началото това ми тежеше, но и за това намерих разрешение - сближих се с родители ми.(Тъй като живея на 30 минути с автобус от университета си живея в нас.
За мен в момента родители ми не са просто мои родители-винаги съм била отговорна и послушна и от много време не си играем с тях на родители-дете, а сме просто приятели с нашите проблеми, хубави моменти, забавления...и прочие.Дори е странно, че една голяма част от приятелите на родителите ми са и мои приятели.От малка обичах и все още обичам( с тази разлика, че пораснах) да говоря с по-големите от мен. Някак си имаме повече общи теми за дискусии.
И сега когато остават 3 месеца до моето заминаване за 4месеца в чужбина вярвайте ми не знам как ще се справя без тях. Не толкова за това дали бих могла да се грижа за себе си,предполагам, че ще се справя, а за това, че се разделям с най-любимите ми хора на света. Опитвам се да се убедя, че четири месеца минават бързо и то навярно е така, но сега ми изглеждат непоносими. И сега се чудя дори да заминавам ли въобще или да се откажа...
Ще ми кажете - децата трябва да поемат по свой път и сте прави.Но защо трябва насила да си правим живота неприятен.
Та...иска ми се да ви попитам има ли и други от вас приятели, които са близки с родителите си...предполагам не съм само аз- сред малкото ми приятели имам и такива, които са така близки с родителите си като мен, но и такива, които са готови да заминат и на другия край на света, за да са сами...Аз не съм от тях...
И знаете ли какво, четох някъде, че не бива да си правим живота нещастен и да не живеем така както ни се иска само заради одобрението на хората или 10 минутна слава.
Не знам....ПОмогнете ми, моля ви!Дайте ми съвет!
Няма да обяснявам колко помага тази част от сайта, защото това всички го знаят. За пръв път,обаче,и аз пиша тук.И повярвайте ми, нямаше да го направя, ако наистина нямах нужда от съвет,разбиране...вече и аз не знам точно.Просто се чувствам толкова объркана, имам чувството, че това ще ме докара до лудост.Ще ви разкажа за отношенията родители-деца и за обичта...Привидно аз нямам проблем...Или пък ще сметнете, че проблемът ми е детински, че съм едно голямо бебе, но нали всеки навсякъде обяснява колко различни са хората и че това е нормално.Та, нека да започна по същество.
Преди половин година спечелих стипендия за обучение за един семестър(4 месеца) в чужбина. Тогава бях много щастлива(и как няма да съм)...Но с напредване на времето нещата започват да се променят. Като ученичка бях в най-страхотния клас на света.Всички бяхме така близки и мога да кажа, че наистина бяхме приятели.Но знаете,завършваш, всеки поема по пътя си...или по-точно се опитва да намери своето място в света.
За щастие аз намерих своето признание-уча нещото, което винаги съм искала, в България е(а аз съм голяма патриотка) и мисля, че имам шанс да се реализирам ТУК, в любимата ми България.В университета,за съжаление, нямам много приятели, дори бих казала, че те почти липсват. Просто там конкуренцията е убийствена и имам чувството, че се отнасяме един към друг само като конкуренти, а не поне като познати,добри познати. В началото това ми тежеше, но и за това намерих разрешение - сближих се с родители ми.(Тъй като живея на 30 минути с автобус от университета си живея в нас.
За мен в момента родители ми не са просто мои родители-винаги съм била отговорна и послушна и от много време не си играем с тях на родители-дете, а сме просто приятели с нашите проблеми, хубави моменти, забавления...и прочие.Дори е странно, че една голяма част от приятелите на родителите ми са и мои приятели.От малка обичах и все още обичам( с тази разлика, че пораснах) да говоря с по-големите от мен. Някак си имаме повече общи теми за дискусии.
И сега когато остават 3 месеца до моето заминаване за 4месеца в чужбина вярвайте ми не знам как ще се справя без тях. Не толкова за това дали бих могла да се грижа за себе си,предполагам, че ще се справя, а за това, че се разделям с най-любимите ми хора на света. Опитвам се да се убедя, че четири месеца минават бързо и то навярно е така, но сега ми изглеждат непоносими. И сега се чудя дори да заминавам ли въобще или да се откажа...
Ще ми кажете - децата трябва да поемат по свой път и сте прави.Но защо трябва насила да си правим живота неприятен.
Та...иска ми се да ви попитам има ли и други от вас приятели, които са близки с родителите си...предполагам не съм само аз- сред малкото ми приятели имам и такива, които са така близки с родителите си като мен, но и такива, които са готови да заминат и на другия край на света, за да са сами...Аз не съм от тях...
И знаете ли какво, четох някъде, че не бива да си правим живота нещастен и да не живеем така както ни се иска само заради одобрението на хората или 10 минутна слава.
Не знам....ПОмогнете ми, моля ви!Дайте ми съвет!
