Здравейте на всички, които ще погледнат моята молба към вас-а именно да ми дадете някакъв съвет.

Знам, че не съм единствената с този проблем, но също така знам, че всеки човек приема по различен начин даден съвет, а аз искам от вас просто искреното ви мнение-и на жените, и на мъжете.

Странното в моя двадесет годишен живот е това, че винаги съм била много общителен човек, част от душата на компанията, а въпреки всичко съм много самотна.

Не мога да се оплача от семейството си или средата, в която съм израсла. Почти всичко, което съм искала, съм го правила. Доста освободен човек съм, а още по-освободена станах като ме приеха студентка преди година и половина.

Имала съм много екзотични и еротични моменти, но нито едно момче, не успя да е с мен или аз не успях да привлека никои, който ми харесва, достатъчно.

Моята съквартирантка все ми повтаря, че съм прекалено несериозна и за всичко се смея, и заради това момчетата не гледали сериозно на мен. Вече съм склонна да й повярвам. Всичко е хубаво- "Много си сладка, много си приятна като човек, но...всичко хубаво!" на сутринта. А аз попивам всичко в себе си и се правя на силна, та нали и аз самата съм си виновна за това, което е станало.

Само дето след толкова пъти все едно и също, едно и също, почваш да се питаш за някои неща-абе ти момиче, парцал ли си, че момчетата само да си избърсват краката с теб? Какво ти е-грозна ли си, глупава ли си? Какво ти е, че нито едно момче, дори и да не го харесваш, не иска нещо по-сериозно с теб?

Всички си хващат приятели, а на теб явно нещо ти куца. Вярно е, че съм малко по-странна от другите, казах ви вече, но за мен това е нормално състояние-да съм винаги усмихната.

Казвам, че е странно, не защото аз мисля така, а защото за много хора е странно. А аз не виждам нищо лошо в това да си усмихнат и ведър човек. Дори се изпада в крайности-питали са ме дали не съм се напушила, че за всичко се смея. Но на мен н ми пука, защото това е единствения начин да прикрия това, което е в мен-самотата.

Съвсем на скоро си харесах едно момче и си помолих, че може да стане нещо по-сериозно ако и аз дам някакъв принос в търсенето един към друг. Само дето се получи нещо, което не исках да става, май по-скоро му се натрапих, отколкото да му се харесам, или по-скоро не си изяснихме отначало нещата.

Той знаеше, че го харесвам, но предпочете несериозността, вместо повече. Както и да е. Аз и този път преглътнах. За втори път за момче, което наистина много харесвам и много ме боли.

Вярно-първият път много повече боли и оставя много по-дълбока следа, но... Ето пак тръгнах да се примирявам със съдбата си, а не искам така. Защо във всички други ситуации съм борбена, само по отношение на момчетата не става?

Моите приятелки често искат съвети от мен какво да правят с дадено момче и аз винаги съм насреща, но когато нещата опрат до мен-общо взето трябва сама да се оправям-нали аз всичко знам и за всяка ситуация знам как да се постъпи. А сама на себе си не мога да дам отговор. Моля ви да ми дадете съвет!

А към момчетата имам само един въпрос - защо ни принуждавате да се чувстваме като курви, след като явно единственото нещо, което искате от нас е единият секс? Ние не сме ли нещо повече? Не заслужаваме ли малко повече уважение-та от нас тръгва живота, или искате майките на вашите деца да са бивши курви?