Защо ние хората толкова много се страхуваме от самотата?

Защо тя толкова много ни плаши, че живеем в страх от нея?
Аз бях свикнала със нея, бях се примирила и дори не й обръщах вече внимание. Докато не се появи той. Всичко беше толкова прекрасно, беше мъжът, който винаги съм търсила. Симпатичен, умен, забавен, трудно можех да намеря някакъв недостатък.

Бях убедена, че това е мъжът, който толкова време търсих. В един момент обаче усетих, че той не се чувства така, че не ме обича вече. Мислех, че нещата могат да се оправят и се опитвах да направя всичко възможно.

През всичкото време обаче през което плачех така и не се замислих наистина ли толкова много го обичам или страха да остана отново сама е по-голям. Наистина имах чувства, но повече се страхувах да се върна към онова състояние на болка и самота, когато няма кой да те прегърне и да ти каже, че те обича.

Толкова ми хареса да споделям живота си с друг, че ужасно ме е страх отново да остана сама. И се запитах дали хората не се заблуждаваме, че обичаме някого поради страх от самотата.

Дали не сме готови да правим компромиси и да се унижаваме, да прощаваме грешки и изневери, да се женим за хора, които не смятаме за подходящи, само и само да не останем сами?