Здравейте!

Напоследък започнах да се страхувам че се изгубвам. Къде започна всичко... знам ли и аз.

На 30 съм. Разведох се преди 2.5 години. Деца нямам. Живея сама и родителите ми не са наоколо. След развода ми останаха малко приятели - само най-близката приятелка и мъжа и. Много високо оценях това, че са останали до мен и не спирах да им го показвам. Моята приятелка малко ме разочарова че спря да отделя време да се виждаме само двете. Винаги бяхме със съпруга и. А сами знаете, че понякога е хубаво да се видиш "по женски" с някой:).

Та така. Събрах сили и напуснах фирмата където бях работила дълги години и направих собствена. Стана много трудно - с много тичане, проблеми, ядове. Съпругът на приятелката ми е колега. През цялото време ме уверяваха че ще ми помагат с каквото могат, а аз все така не спирах да съм им признателна за подкрепата. Минаха 2 месеца откакто работя. През това време не само че забравиха обещанието си, но съпругът си позволи да играе непозволени игри чрез моята фирма. В началото ми беше трудно да приема тази мисъл. После започнах да се окопитвам и възразих. По дяволите! за да върви далаверата при него поставяше мен в ситуация да не спя нощем.

Не стига това, но най-големият шамар дойде от нея - покани ме на гости у тях и се държа с мен като с наивница и почти ми каза- защо просто не си затвориш очите и не оставиш мъжа ми да изкара куп пари от нищото.

Беше гадно! Няма да изпадам в повече подробности как продължиха да опитват да ме правят на луда и да се държат сякаш съм наивница за това че искам да знам какво става. Спрях да контактувам с тях.

И сега вече останах съвсем сама.
Може би трябва да спомена и една връзка която ми даваше преди малко сили - човек който живее в чужбина. после се оказа че там си има приятелка и после заживя с нея. беше поредния шамар след уверенията му колко ме обича и че живее с нея заради разноските. вече го бях заобичала безумно (колкото и глуповато да звучи). Продължих да съм с него, защото колкото пъти му казвах "край", той се вкопчваше.

Виждаме се рядко и сега последния път видях, че вече няма за какво да се боря там. изстинал е много. държи се приятелски, а на мен сърцето ми се свива.

Знам че всичко това звучи абсурдно за 30-годишна жена, която има малко разум в главата си.

Започвам да се намразвам за това което допускам да се случва. Сега от месец насам изгубих съня си. От ден на ден се чувствам все по-потисната. Няма с кой да изляза и да разчупя рамката работа-в къщи. Нямам с кой да разменя 2 приказки.

Плаша се и за апатията която ме обзема по отношение на работата. Абсурдно е, че няма сили и ентусиазъм, след като стигнах до тук и съм рискувала толкова.

Знам че само аз мога да взема живота си в ръце. Но от ден на ден се хващам как все по-често гледам в една точка и започвам да се страхувам от всичко и всичко да ми изглежда безсмислено. имам нужда от човек до себе си, а не виждам как ще попадна на такъв, след като не се срещам с хора.

Започнах да ходя на тренировки, само за да разчупя рамката малко и да виждам свят. Но дори и това не ми носи мъничко радост. Вечер се прибирам и се втренчвам в тишината. Чувствам се сама. Чувствам се отчаяна!

Мили хора, моля кажете ми дали не полудявам бавно?:(